Miss Impossible

Миришеш ми на прясно окосена трева,
на изгорена кибритена клечка,
носиш ми спомени, каквито носи любовта,
толкова неземна и едновременно човечна.

Размяташ ме между вселени,
губиш ме във вечности и време,
разкриваш ми еднаквост чрез промени,
събуждайки у мен това, що вечно дреме.

С първите си думи разкриваш ми света,
смях, сълзи, лирични полети в нощта и песни,
и изчезваш бързо, както си дошла,
оставяйки ме с едничкия въпрос :
-Къде си?

Беззаглавно

И когато падне нощта,
когато побегна лудо през бури,
през полета от ръж, през пясък и снежни пътеки,
знам по-добре от всякога, че съм жив.

Когато навън цари непрогледен мрак,
когато ехото отеква по-силно, отколкото в празнината на душата ти,
аз ще продължавам да бягам с всички сили,
защото огънят и звездите в мен ще ме поддържат вечно жив.

И всеки може да ви напише,
дори да ви изримува текст подобен,
но аз няма...
Защото се чувствам свободен.

Безпорядъчно

Първо малко вино....

само още една чаша.

И чашата се превръща в бутилка, 

а бутилката в мисли,

и ето , че мислите придобиват форма, цвят,
бягат наляво-надясно из стаята,
а аз им се моля да спрат, защото ми се вие свят.
Ето ги и демоните,
ето я и нея,
и всичко се блъска някак хаотично,
а аз не мога да спра да пълня чашата.
Ето я и нея,
самата грация, безпорядък обсипан с черен прах.
Но първо малко вино.
Каза, че довечера ще е облечена в нещо полупрозрачно,
а аз си мислех само как другите ще я гледат.
Ще я гледат, но няма да я имат.
И бях ядосан.
И бях щастлив.

В облаците

Еди си колко годишен . Месторабота – някаква си.  Не особено забавен. Не особено висок и никак красив. Абе общо взето – материал за женене. Кандидатките се избиват, за да стигнат до мен. Направо война. Само дето явно живи..не останаха . И сам войнът е войн и тем подобни глупости.

Малкото хора, които се навъртат около мен, или са влезли по погрешка в обкръжението ми, или са предостатъчно тъпи, за да не могат да намерят изхода. Смятат ме за дълбоко уравновесен, интелигентен, спокоен, ОСОБЕНО ЗАБАВЕН, ОСОБЕНО ВИСОК и крайно красив. С вмятането на последните три става прекалено ясен абсурдизмът и на първите.

Дълбоко уравновесен?  Нека го обясня така.. единствения равновес , който може да се наблюдава в мен е между постоянен махмурлук и гняв, които са в толкова големи количества, че просто ми падат от джобовете и през ушите докато си вървя по улицата. Никакъв „равновес“ не виждам, камо ли след втората бутилка вино. Най-често ми се случва да виждам пода рано сутрин и дотам. И то от толкова близко, че едвам фокусирам. Просто кафяво. Мъгляво кафяво. На кой не му се иска да започне деня си така.

Ъмм, интелигентен? Книгата, която държа в ръце и сменям през ден е чисто и просто за заблуда на противника.. Колкото да не ме занимават. Често в тези моменти съм толкова безбожно пиян, че ми трябва истинска мъдрост , за да подредя буквите, които НЕЗНАЙНО защо се въртят в кръг. Виното няма общо. Реално не съм алкохолик. А знаете ли какво прочетох онзи ден? „ Най-често срещаният проблем при алкохолизма е отричането на проблема.“ Глупости.

 Та...както сами се досещате не пращя от интелект. Макар от време на време да чувам някакво пращене в ушите , но надали ще е от това. Според мен цялата ми интелигентност се е изпарила някъде измежду третото и четвъртото пукане на главата ми. Може и пращенето тогава да се е появило..казва ли ти някой.

А, да .. похвалих ли се? Взех си хипер енергична котка, да ме развеселява. Отегчих я. Дали не съм ОСОБЕНО ЗАБАВЕН? Може да я питате нея, макар че ветеринарят и предписа някакви антидепресанти и сега не говори много-много.

Баща ми не е особено горд с мен и постиженията ми , майка ми искала да ме върне обратно  по щъркела , който ме е донесъл. Всеки ден я слушам как се оплаква , че не са и били предложили наложен платеж. Ами в крайна сметка..шанс.. каквото  - такова. Понякога и от най-вкусните шоколадови яйца се падат пъзели. Не можем да си блъскаме главите за всичко, което не е наред. Може, но аз съм повече от нагледен пример какво става след това.

Не знам другите хора за какво си мислят, докато нямат какво да правят, но в моята глава се въртят идеи и въпроси, които ме е страх да споделям с останалите. Защо глезенът се казва „глезен“? Как слепите хора разбират , че трябва да си свалят мартениците? Защо няма планове само с есемеси за глухонемите? Защо се казва късоглед, а не близкоглед? Защо слонове, а не слоне? Ако спиш с мъж , който си е сменил пола и визията, и го знаеш, гей ли си?  Огроооомен интелект. Поглеждам в огледалото и виждам следващия Айнщайн.  Явно и жените това виждат, защото аз приятелка съм нямал от...може би откакто си пукнах главата за трети път? А бях на девет тогава. Случват се такива недоразумения. Ходи го обяснявай това на вашите обаче.  Не е като да не съм опитвал де. В четвърти клас, в час по рисуване ни казаха да рисуваме слонЕ, а мен ми беше неудобно да си призная , че не мога и си бърках цял час в носа. Буквално. Цял. Час. В носа. Та... после се прибрах разплакан в нас и признах пред баща ми – „ Тате, май съм тъпоч“ . Видях сълзи на гордост в очите му. Първото ми и последното ми самоосъзнаване. Казват , че същинското такова идвало между 20 и 30 годишна възраст, а аз още си го чакам моето. 

Дотогава ще гледам да се задоволявам с работата, която ненавиждам, с хората, които не понасям, и с двете, или в месеците, в които нямам пари за вино – трите написани истории, които се опитвам да пробутам в някой вестник или списание, колкото да преживявам. Ако можеха да ми плащат във вино – най-добре. Магазинът е на майната си , а навън е зверски студ. Карам я на кренвирши , а в добрите месеци – био кренвирши. Може би са от смелени крака на щастливи и свободноживеещи кокошки. Размер L.

От време на време сядам да напиша нещо и се мисля за следващия Буковски, а като изтрезнея и го прочета, не може да не ми мине през главата – „Ех, мамка му, това не трябваше да го правя“ . За Буковски трябва акъл. Трябват преживявания. А моят интелект, вече го установихме къде се е изгубил. Преживяванията ми започват и  приключват с реенето в облаците всеки ден.

Колко е тъжен фактът , че най-интересните ми моменти от живота са тези , в които сънувам? Цял нов свят оживява в рамките на стая 3 на 5 метра. Не.  Оживява в главата ми. В рамките на тази празна, лишена от мисли и по-напукана от петите на стара баба глава. Ако се погледнат нещата от този ъгъл, само акълът ме дели от следващия Буковски.

Може би като си дочакам същинското самоосъзнаване ще сляза на земята. Надявам се, че не . 

Златната маска

Пияница.  Не. Трием го това.. Алкохолик. Така.. колекционер на психични отклонения. Добре.. Антисоциален тип. Мхммм...друго, друго.. ? А, да... хейтър, непукист, инат, всезнайко. За CV питахте, нали? А, не? Маските..да , да .

Както в живота на всеки истински мъж, така ДОРИ и в моя се е случвало веднъж..добре де, няколко пъти, да изпадна до такава степен в отчаяние, че да зарежа всичко антисоциално в мен и да се опитам да направя контакт със създание от женския пол. Дали защото наричам жените по този начин или защото съм социално неадекватен и чакам супермодел да ми почука на вратата, търсейки утеха в нехилитните ми ръце, абе..нещо ми куца в любовния живот. И „куца“ не точно като доктор Хаус, а по-скоро като поставянето му на диагноза до 29тата минута на епизода. Абе положението е страшно.

Но хайде по същество. 12ти февруари е. Вечер. Излизам с ясната мисъл, че ако днес някоя не ми върже...то няма кога. Скоро наближава Свети Валентин, а никой не иска да изглежда толкова жалък, че да си хваща валентинка или валентин на 13ти. Перфектното време. Е, окей, мааааалко е студено, малко имам замръзнало вино около устата и съвсем още пък по-малко ме интересува този факт. Ако ще стане нещо, ще стане. Тоест надали, но трябва пък да се пробва. Замисляли ли сте се къде подяволите може да се запознаете със свястно момиче или момче? Дискотека? Не, мерси. Веднъж пробвах. След около 10 минути повтаряне на:

-ЗДРАВЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЙ !

*повдигане на рамене и жест тип „Кво?“ *

- КАЗАХ ЗДРАСТИИИИИИ !

- КАКВО СИ КАЗАААЛ??

- КАКВО СЪМ КАКВОООО?

разбрах, че не това е мястото, на което ще се запозная с бъдещата си съпруга, особено след като в картинката са включени фактори като недотам замръзнали водки, вина и хм..какво ли още не около, този път, нейната уста и походката ѝ тип- Джак Спароу. Така...какво остава? Бар? Последният път, когато влязох в бар, беше пълно с мъже, толкова заблудени, колкото и мен. След поредното отваряне на входната врата и поредното посещение от поредния заблуден, мъжете в бара странно се сплотяват и започват да си разказват тъжни истории за барове на по бира, което някак не влияе добре на антисоциализма ми.

Нека разясня нещо...дали поради нечестото ми общуване с хора, алкохолизма ми или..абе, чели сте ми CV-то вече..думите рядко ми идват така бързо, както би ми се искало. Това директно отхвърля възможността за запознаване на улицата или в парк, или където и да е, включващо бързо измисляне на реплика. Последния път бутнах едно момиче вървящо пред мен по рамото, но не тип – извинявай-колко-е-часа?, а тип – спаринг.. нали знаете – 50% от силата си вложих в това бутане. След като си събра нещата от земята, ме изгледа въпросително. Викам си: Ето, това е моят момент! Вярно, не и помогнах да си вземе изпопадалите работи , но к‘во пък, спря се. Сега с теми за времето ли да почна..? Бях гледал прогнозата. Неподготвен не излизам. Да я питам как се казва ли? Ама аз първи ли да кажа как ми е името? И в един момент се усещам , че това си го мисля в продължение на около 10 минути. То се е съмнало вече, Великден е минал, Коледа също..бе страшна работа. По страшното е ако ми видите замисления поглед. Гледам като  бебе, насрало се за пръв път - мигове на потрес, почуда и на моменти - дори гордост от себе си преминават по лицето ми, повтаряйки се през трисекунден интервал. И това в рамките на няколко минути. Представете си гледката.

 Остава градският транспорт. Хем имам време за размисъл след като си набележа целта, хем ако не е в 94 или 280, можем и да се чуем като хората. Избрах си метрото като идеален превоз. От Сердика до Г.М. Димитров все ще имам време да се престраша. А и все млади хора. Е, тук-таме има някоя бабичка с торба на Била или Кауфланд пълна със специално подбрана за пиковия час селекция от чесън, разтекли се консерви копърка, праз лук и всякакви сирена – от миризливите естествено. На мен обаче ми е все тая. Отдавна живея в София, всички обонятелни рецептори отдавна са ми измрели. Дори повече и от на кореняк софиянците, защото все пак имам път към гарата от време на време. Набелязвам целта – слабо, високо момиче с къдраво-черна коса. С черно-къдрава коса? Забравих как се казва..много съм пиян..честно.

В днешно време още с приближаването е ясно дали ще стане или няма да стане. Толкова е ясно, че ако видиш, че няма да стане , можеш просто да подминеш човека и да се правиш, че отиваш нанякъде другаде. Мъча се да не забравям, че съм в метро и място за подобни грешки няма. Запътвам се към нея и .. дали от виното, не знам, но чак в последната секунда аз разбирам , че просто нямам никакъв шанс. Изведнъж, сякаш от нищото изскача ръка около кръста и...абе ръка ли е ? Бая е дебело за ръка..май е крак..проследявам нагоре..бицепс, още един бицепс?, рамо,гола глава..ясно. Естествено, явно врат не му е нужен.

 Казвам си „ карай“ и продължавам напред, сякаш това никога не се е случвало и голото му чело никога не бе отразявало сълзата в окото ми, пропила последната надежда на 12ти февруари.

- Хей.

Буквално заговорих първото срещнато момиче. Е, вярно, може би щеше да бие този пич на канадска, но хора...казвам ви, положението е страшно. Дори в Атакама не е такава суша. Леглото ми не е попивало аромата на женски парфюм от .. абе , няма значение..мирише на бира и то от доста време.

Последва махане на едната слушалка, после на другата, спиране на чалга ритмите и всичко това със странно очакваща усмивка.

- Моля? Не Ви чух?

*Моля? Кой казва моля за Бога? А и не са се обръщали към мен с Ви от .. никога?*

 Но всички знаем, че света на срещите, на влюбванията и на запознанствата е един голям бал с маски и нищо повече. Всеки слага златната си маска и се прави на това, което другите искат да видят. Един безкраен Хелоуийн. Тъпото е, че на някои хора, както на въпросното момиче например, адски много им прозират маските. Все едно са си пъхнали главите в надут кондом. Но какво да се прави... Атакама ХОРА, АТАКАМА. Играта е игра, за да се играе и такива ми ти глупости.

- Казах, че си много красива.

* А.., как го измислих само?! Не „бидон“, не „отвратителна“, КРАСИВА ! *

- Наистина ли?

* Не, подяволите, не си ли си виждала отражението във витрините на Мак Доналдс? *

- Абсолютно.

Усмихна се . А и как няма. Истинските предложения за нея щяха да завалят чак утре. Аз на практика съм и първият от .. от предния 13ти февруари насам.

След бързо обсъждане на интереси, главно от нейна страна, разбрах, че обича да ходи на фитнес всеки ден, пие диетична кола, слуша само качествена музика, живее до о̀рлов мост, мрази хора, които говорят неправилно и обожава футбол. Аз пък не успях да покажа психичните си отклонения, което е прогрес. Искал ли съм да излезем утре.

-Ами не.

И слязох. Само дето не слязох, защото „ Внимание вратите се затварят“ нещо ми беше убягнало и се затворих барабар с тях. Единият ми кец се беше заклещил между вече почти затворените врати, на които изобщо не бях обърнал внимание. Замислих се, че това е определено по-добрата алтернатива пред другата възможност – да си бях заклещил свободния край на презрамката на празната ми чанта, с която се преструвах на ученолюбив студент. Сега поне все още бях от правилната страна на вратата. Ентусиазмът ми бързо стихна щом видях разплаканото „леко закръглено“ момиче, което ме гледаше мълчаливо, каквото впрочем правеше и останалата част от вагона, която естествено чу "екзистенциалния" ни разговор, но за разлика от нея поне не хлипаше. Някъде измежду тези пет минути неудобство и петте последвали, в които тотално не ми пукаше, за разлика от всички тези хора, които ПРОДЪЛЖАВАХА да ме гледат настойчиво, осъзнах абсолютния абсурдизъм на двуличността. За пръв път се бях отвратил от нечия маска. При това златна. В интерес на истината никога не съм харесвал златото, така че да си ме гледат всички колкото си искат. Колкото и да е суха Атакама, аз си нося шише с вода. Все пак и от виното се дехидратира човек. А и тази раница за какво ми е иначе.

Ей, заклевам се, писна ми от маски... Ама всякакви. Писна ми от фон дьо мон дьо тени с по сто вида разцветки, от жени, приличащи на онези безизразни хора-статуи по центъра, мъчещи се да припечелят някой лев. Писна ми от високи токчета и от мъже с изскубани – тип – вечно-очудени вежди с буркани анаболи вместо бицепси и отделни бицепси над тях, от хора без вратове, прегърнали маскирани момичета и тем подобни. Следващия път, като някое не толкова идеално слабо момиче ме покани на среща в ресторант за бързо хранене и ми каже, че и тя си има проблеми, обаче от толкова водка вече не ги помни, аз пък ще и кажа:

- Перфектна си.

И този път поне ще го мисля.

Пък дано ми почука някога на вратата.. Знае ли човек?

Случайни мисли

Ако трябваше да направя списък с всички момичета минали през живота ми, то нейното име щеше да е подчертано,задебелено, наклонено и с главни букви. Подчертано, ама така..яко подчертано..с прави, криви, още-по криви и всякакви линии, всяка буква щеше да е наклонена в своя собствена равнина и посока, а името и щеше да е толкова задебелено и с такива главни букви, че дори да излиза от страницата.


Миришеш ми на прясно окосена трева,
на изгорена кибритена клечка,
носиш ми спомени, каквито носи любовта,
толкова неземна и едновременно човечна.

Размяташ ме между вселени,
губиш ме във вечности и време,
разкриваш ми еднаквост чрез промени,
събуждайки у мен това, що вечно дреме.

С първите си думи разкриваш ми света,
смях, сълзи, лирични полети в нощта и песни,
и изчезваш бързо, както си дошла,
оставяйки ме с едничкия въпрос : -Къде си?

Най - болезнен е звукът от падналата маска.

В.с.е.л.е.н.а..

Глава първа:
Сътворението

Всичко започна с „жезъла“, както го наричаше почти всеки посветен досега. Жезълът, който повече приличаше на скиптър, не приличаше нито на жезъл, нито на скиптър, но поради факта, че беше първият предмет във В.с.е.л.е.н.а.. , нямаше с какво да бъде сравнен, за да бъде описан по какъвто и да е начин. Едно бе сигурно – беше по-реален от всичко съществувало във В.с.е.л.е.н.а.. досега. От него тръгна мракът, от него тръгна всичко. Казвам всичко, защото всичко, съществуващо в този момент е единствено Мракът и Жезълът.

Жезълът обаче се намираше в шкаф. В онези стари скринове на няколко рафта с чекмеджета. Беше му отредено специално място в най-горното чекмедже със скърцащ ефект на отваряне (както го наричаха всички посветени ) – единственото отличаващо го нещо от всички други нормални и нескърцащи чекмеджета под него. В отсъствието на Светлината и на каквото и да е друго нещо, това беше доста по-определящ го фактор, отколкото неговото местоположение. Затова и си остана с това нарицателно и до ден утрешен и всеки следващ, така и ще се нарича. Чекмеджето, както и целият скрин, съдържащ го в себе си, беше притежание на Дядо. Казва се Дядо и ще се казва така от сега нататък, поради простата причина, че за момента е единственият дядо в цялата В.с.е.л.е.н.а.. и няма нужда от име, което да го отличава от другите Дядо-та.  Дядо е на преклонна възраст. Толкова преклонна, че факторът Време започва да действа от този момент. Дядо е най-старият и едновременно с това най-новият жител на В.с.е.л.е.н.а.. Той е на цяло 1 Време, което във Вселена без съществуващо досега такова си е доста. Дядо е  нисък, но не толкова нисък, че да може да се избегне въвеждането на пространството като друг фактор, действащ във В.с.е.л.е.н.а.. Нисък е дотолкова, че застане ли до шкафа с Жезъла, може преспокойно да погледне вътре без да се надига на пръсти, но не и повече. Повече би било излишно при положение, че има само и единствено шкафа. Дядо е обичлив, спокоен човек. Вярващ човек. Единственото, в което Дядо вярва обаче е нуждата от Безкрайност или липсата на Време във В.с.е.л.е.н.а..

Дядо обича да говори за безкрайността. Затова харесва и точките. Слага ги след всяка буква. Почти след всяка. Все пак не може всичко да е край, всяко нещо си има и своето начало.  За него началото беше Жезълът. Затова и си го обича безкрайно много.  Това бе неговото „а“ . Така и го нарича. Така и се нарича от сега нататък. А. Всичко започваше от „А“ и завършваше навсякъде. Едно начало и милиони възможни изхода.

Дядо имаше рак. Затова и харесва Безкрайността. Затова вярва във възможността за такава. Затова и се е вкопчил в Началото. В А. Там търси отговори, но никога не може да ги намери сам.

Дядо трудно се сприятелява. Рядко допуска някой до А. Тях нарича посветените. Малцина са. А и как няма...във В.с.е.л.е.н.а.. където има само Дядо. Но нека да кажем, че са четирима. От сега нататък са четирима. И ето как населението на В.с.е.л.е.н.а.. нарастна многобройно.

И така. Четирима са. Единият-доста по-висок от Шкафът. Навежда се и опипва пода на чекмеджето със скърцащ ефект на отваряне. Това е първото чекмедже, което отваря. Не заради скърцащия ефект на отваряне, а защото е посветен. Дядо знае това. Вижда  А. Дядо му задава същият въпрос, който ще зададе след броено Време и на другите посветени. Единственият въпрос, който го вълнува.
-Какво виждаш?
-Жезъл.

Дядо не е доволен. Няма как да е. Това е очакван отговор.

-Виждаш ли нещо друго?

Шкафът е пълен с всякакви материални неща. Несъществували във В.с.е.л.е.н.а.. досега, но всеки вижда само и единствено Жезъла.

-Не, просто жезъл. Какво трябва да видя?
-Не знам...не знам..  - започва да се тюхка Дядо.  – Не знам. Наистина не знам. Само да знаех.  – В очите на Дядо има сълзи. Дядо рядко се сприятелява с някого и не обича да го разочароват.

За негово съжаление, всеки един от следващите посветени  реагира по абсолютно същия начин, независимо от височината и ръста им. Дядо остава разочарован. Друга константа в неговия живот. Почти толкова константна като любовта му към точките, към Безкрайността ( или по – скоро за възможността за такава) и като любовта му към А, с което нищо не би трябвало да бъде сравнявано и затова подобни сравнения са преустановени след това последно такова във В.с.е.л.е.н.а..

Дядо има кухня, но не може да готви. Никога няма да се научи. Има и градина, но не я полива. Никога няма и да я полее, а пък дъжд във В.с.е.л.е.н.а.. не е валял, макар и да е минало много малко Време. Но нищо не се знае.

Дядо няма време за нищо освен за търсенето на нови посветени, понеже неговото време на размисли изтече при поканата на първият посветен и никога няма да започне да тече отново. Остава му само да черпи мъдрост от чужди идеи. Отсега нататък Дядо не може да научи нищо ново. Не и сам. Затова му трябват приятели, но той изобщо не харесва хора. Затова и посветените  са само четири. Поне засега. Поне засега..

Дневниците на един демон. Сън или реалност? (Началото)

Страница 4
 25.01.2012

Ето ме, тук съм. Стигнах до такъв момент в живота си, в който по-скоро бих сънувал, от колкото живял. Някак тъжно, но факт. Не знам дали ви се е случвало, но просто не искам да се събуждам. Може би съм луд, а може би просто не достатъчно нормален за свят като този. Само тя може да ме изкара от дупката, в която така осъзнато и настойчиво продължавам да затъвам. С нея животът ми е като сън,a  сънят ми е като живот..абе не съм много сигурен. Вероятно и за вас е доста объркващо. Може би трябва да разкажа цялата история, току виж някой се открил в нея...

 Върви с енергична, леко забързана крачка, в идеален синхрон с песента, звучаща през слушалките му. Не че бърза за някъде, просто не е от хората, които обичат да си губят времето с подобни безмислени дейности. А и така мисълта му върви по-бързо и хаотично. Както винаги мисли за куп неща, кое от кое по-маловажни. За останалите хора със сигурност. Затова не ги и споделяше. Отдавна се беше научил, че неговите си проблеми са само негови и никой не го интересува. Затова си имаше слушалки - за да учи и другите на този важен житейски урок. Едва две седмици преди рождения му ден, а сякаш всичките му трима приятели се чувстват в пъти по-празнично от самия него. Часът е 22.33 и единственото, което може би се чуваше зад музикалната стена, която така удобно си бе издигнал, бяха изпокъсаните му синьо-черни кецове с бяла подметка, шляпащи в локвите на потъналия в студ и дъжд град. Малцина са другите, излъгали се да пътуват по това време, но за разлика от повечето от тях, той няма избор. И сякаш по навик започва да търси нейното лице, нейните очи във всеки, с когото се разминава. Но уви.
 Ходи с типичната за него наперена походка - единственият останал в него знак на увереност, с ръце пъхнати в джобовете на любимото му черно кожено яке, опипвайки нервно през дупчиците в тях синята си риза на черни квадрати. С около две глави е по-висок от всички останали, което далеч не е толкова трудно при конкуренция от четири човека, делящи гарата с него.


- ...една.. - едва долови измежду песните той.
 Обърна се рязко и с типичен за него гневен поглед с нотка на досада и раздразнение прецени треперещия от студ мъж пред себе си с едно отмерено движение на главата си - отдолу-нагоре, след което нервно свали лявата си слушалка.
-Моля?
-Мога ли да ви помоля за една цигара? - повтори с леко отчаяние мъжът.
-Ето. - отвърна със същата досада в гласа си Никифор, след което в перфектен синхрон с дясната си ръка извади от черните си дънки пълната, но иначе с махнат целофан кутия  цигари, а с лявата си ръка постави слушалката обратно, там където и беше мястото, след което бавно започна да се придвижва към мястото където се очаква да дойде влакът, до чието пристигане остава не по малко от половин час. Ето колко важно е това за него - човекът, правещ всичко в последния момент. Все пак ства въпрос за майка му.













Страница 144
25.01.2014г.

И отново мрак.
   Както навън,така и вътре. От малък съм имал усещане на страхопочитание към тъмнината и винаги нещо ме е дърпало към нея. Обичах да се затварям вкъщи, да се излягам на леглото по гръб, с крака,разпрострени по цялата му ширина и с ръце зад врата и просто да се взирам безмълвно и безпредметно в тавана или поне в тъмнината, която се разстилаше под него. Беше ми самотно,но някак хубаво. В такива моменти мисля за това как всички хора могат да бъдат толкова скучни, толкова безлични и неразбиращи света, в който живеят. Без мечти...какво ли би бил светът без тях. Мечти...да,винаги съм бил мечтател.    3:00. Толкова показваше циферблатът на телевизора, който така рядко включвах. Живеех си в собствен свят. Може би още живея. Никога не ме е интересувал чуждият живот. Винаги вглъбен в себе си, с фалшива усмивка на лице, прикриваща всички онези неизказани мисли. Знаех, че разкрия ли всичко, или ще остана неразбран, или ще ме помислят за луд. Всъщност бях убеден за второто...най-големият ми страх. Изгубя ли разсъдъка си, губя всичко. Това беше тайната за успех, която бях така сигурен, че съм открил. Няма да се разкрия пред никого. Да, това съм аз и това е маската, която чак сега свалих.   4:00.  Вече бях стигнал почти до плажа. Имах си любимо място, хем близо до всичко, хем така далеч от всички. Слязох надолу по стръмната,тясна и мрачна улица, свършваща буквално в пясъка. Буната...мястото, където просто се изгубвах в себе си. Мястото, където с лекота можех да пренебрегна шума от крайбрежните барове и дискотеки и да потъна в размисли за всичко. Бях го споделял единствено с един от най-добрите си приятели. Той ме познаваше почти напълно и ме приемаше с всичките ми странности, но така и не оцени спокойството, което предлагаше това отдалечено от всякакви хора място. Затова отивах сам, най-вероятно изобщо не трябваше никой да знае къде може да ме открие. Дори и той.   Милион звезди. Чувствах се като дете на бедно семейство, изправено        пред празнична трапеза, пълна с лакомства, кое от кое по вкусни, чудейки се кое по-напред да опита. Обожавах, а и все още обожавам да се излежавам там, като че ли в центъра на собствената си вселена, взирайки се в безкрайността, опитвайки се да я разгадая. Милион звезди. Коя от коя по-красиви, някои по-нахални и блестящи ярко, други - по-потайни, скрити, срамежливи, мистично блещукащи и примамващо далечни. Ето ги и моите мисли, някъде там, измежду всичката красота на безкрайността и съвършенството, ето ме мен, изгубен.  В такива моменти обичам да се връщам назад във времето, което винаги води до един и същ резултат. Всеки път осъзнавам, че най-щастливите и безгрижни години са вече зад гърба ми, почти няма нови неща, които да обгърна със същия ентусиазъм и желание, както правих преди. Беше просто тъжно. Затова обичах тези места, изпълнени с въпроси, притискащи съзнанието и мислите до ръба на възможностите им, а дори понякога и отвъд. Затова обичах и да спя, но никой не ме разбираше. В сънищата намирах своя собствена реалност, така различна от скучния и монотонен свят, в който живеех. Затова обичам да чета и да гледам филми, но дори и това не може да се сравни със силата на собственото ми въображение, отприщено в пълната си мощ. И отново мрак.

Лятото вече бавно започваше да отминава. Беше седнал на кой знае как изстиналия мрамор на една от метро станциитев очакване на Сам - име, което винаги си беше мислил, че може би щеше да отива повече на него. Забеляза го отдалеч - придвижващ се с вечно несигурната си походка, три четвърти изпокъсани сини дънки, черна тениска с червена щампа, която той не успя да разпознае и цигара в ръка.

-Как може да пушиш? - каза с леко отвращение и разочарование Ники. - Още не мога да те разбера... и бай дъ уей честита ти тениска.
-Мерси - отвърна леко гузно Сам и изхвърли с едно щракване на пръстите си полу изпушената цигара. -Е,тръгваме ли или чакаме някого?
-Нямам си идея - с леко лукава и крива усмивка отвърна Ник.
-Офф, с тези твои ПЛАНОВЕ .. пак ще стане като пр..
-Знаеш, че винаги е различно и всеки път е мега яко - прекъсна го Ник.

Нямаше как да се отрече. "Плановете" му бяха гениални, а гениалността им се криеше именно във факта, че никога нищо не се знаеше. Винаги бяха те двамата - това беше сигурно. Дали защото бяха еднакво луди или защото бяха най-добри приятели или може би затова бяха такива каквито са..? Никой не знаеше, но така си им беше добре. Последният път бяха излезли с колелетата сутринта и се върнаха привечер... три дена по-късно. За това време бяха обиколили някои от съседните и други - не толкова съседни села, като приключението им завърши с репликата " Дай да видим кой ще влезе най-дълбоко в морето без да падне ". Сам се разби още на брега, на около три метра от каквато и да е вода, но колелото на Ник беше тотално неизползваемо след като изкриви спиците в първите камъни, които срещна като пречка.

Една секунда. (началото)

 И ето, поредната щастлива поредица от събития ме доведе до един не чак толкова щастлив момент от моя живот. Момент, изплетен от мрежа от колебания, страх и нерешителност - три качества далеч неприсъщи за мен. Момент, градящ се върху нестабилните основи на една реплика, на едно действие. Момент, след който, или ще се чувствам съсипан и разочарован за пореден път, или целият ми живот може би ще поеме по нов, по-добър път.

Едно е сигурно. След този момент всичко ще се промени.

Не е ли забавно? Как една секунда променя всичко след себе си. Как прави всичко преди себе си от толкова значещо-толкова незначително или напротив, осмисля всичко. После как да не се колебая? Та кой обича промените? Като мога да загубя толкова много за толкова кратко време.

 Странното е, че съм може би най-хазартната личност, която познавм и все пак не мога да поема този риск просто така. Това е същият този момент, който прави всичко след себе си различно - било то за добро или не. Повратен момент биха го нарекли някои. А и няма да сбъркат. Знам, че трябва да се боря за нещо щом го искам толкова силно, но не мога да понеса мисълта, че мога да направя всичко по силите си само за да загубя нещо толкова ценно и то просто за секунда.

 И ето ме, на същата тази гара, същите автобуси, същите влакове. Същият път. И сякаш за всичкото това време, след всичките тези "повратни моменти" нищо не се е променило. Седя си на може би същия стол, също толкова тъжен, записващ никому интересуващите ги мои мисли в същия този тефтер. Отново изправен пред избор. И всичко това в ръцете на някаква си секунда.

 Как нещо толкова малко може да притежава толкова голяма сила?  И после ако някой може да ми обясни как може да вярва в нещо толкова абсурдно като съдбата. При положение, че целият ти живот се определя от някакви си секунди и от решения взети толкова бързо, че ако факторът време играеше някаква роля във важността им, то изборът на обяд би изглеждал далеч по-значим.

 Интересното е, че мога да се върна до събития отпреди десет и повече години, довеждащи до точно този момент, сякаш подреждащи е перфектно един след друг, за да ми поставят със злобна усмивка, като на поднос този избор, с който така лесно мога да пренебрегна всичко случило се досега. И това .. само за секунда.

Какво ако..?

Какво ако възможността ни бе една,
ако имахме право само на една сбъдната мечта?

Какво ако изпуснал съм момента,
ако живота ми е вече хвърлена монета?

Какво ако така не го и осъзная
и ако вече няма смисъл да мечтая?

Какво ако още във началото съм объркал пътя?
А ако е трябвало да тичам, а аз продължавам да се тътря?

Какво ако и към звездите никога не бях погледнал,
ако пред съдбата бях останал аз смирено клекнал?

Какво ако не бях направил тези грешки?
А какво ако сред всички фигури, те били са просто пешки?


И дали би било всичко същото сега,
ако "какво ако..?" не се бях питал досега?