Случайни мисли

Ако трябваше да направя списък с всички момичета минали през живота ми, то нейното име щеше да е подчертано,задебелено, наклонено и с главни букви. Подчертано, ама така..яко подчертано..с прави, криви, още-по криви и всякакви линии, всяка буква щеше да е наклонена в своя собствена равнина и посока, а името и щеше да е толкова задебелено и с такива главни букви, че дори да излиза от страницата.


Миришеш ми на прясно окосена трева,
на изгорена кибритена клечка,
носиш ми спомени, каквито носи любовта,
толкова неземна и едновременно човечна.

Размяташ ме между вселени,
губиш ме във вечности и време,
разкриваш ми еднаквост чрез промени,
събуждайки у мен това, що вечно дреме.

С първите си думи разкриваш ми света,
смях, сълзи, лирични полети в нощта и песни,
и изчезваш бързо, както си дошла,
оставяйки ме с едничкия въпрос : -Къде си?

Най - болезнен е звукът от падналата маска.

В.с.е.л.е.н.а..

Глава първа:
Сътворението

Всичко започна с „жезъла“, както го наричаше почти всеки посветен досега. Жезълът, който повече приличаше на скиптър, не приличаше нито на жезъл, нито на скиптър, но поради факта, че беше първият предмет във В.с.е.л.е.н.а.. , нямаше с какво да бъде сравнен, за да бъде описан по какъвто и да е начин. Едно бе сигурно – беше по-реален от всичко съществувало във В.с.е.л.е.н.а.. досега. От него тръгна мракът, от него тръгна всичко. Казвам всичко, защото всичко, съществуващо в този момент е единствено Мракът и Жезълът.

Жезълът обаче се намираше в шкаф. В онези стари скринове на няколко рафта с чекмеджета. Беше му отредено специално място в най-горното чекмедже със скърцащ ефект на отваряне (както го наричаха всички посветени ) – единственото отличаващо го нещо от всички други нормални и нескърцащи чекмеджета под него. В отсъствието на Светлината и на каквото и да е друго нещо, това беше доста по-определящ го фактор, отколкото неговото местоположение. Затова и си остана с това нарицателно и до ден утрешен и всеки следващ, така и ще се нарича. Чекмеджето, както и целият скрин, съдържащ го в себе си, беше притежание на Дядо. Казва се Дядо и ще се казва така от сега нататък, поради простата причина, че за момента е единственият дядо в цялата В.с.е.л.е.н.а.. и няма нужда от име, което да го отличава от другите Дядо-та.  Дядо е на преклонна възраст. Толкова преклонна, че факторът Време започва да действа от този момент. Дядо е най-старият и едновременно с това най-новият жител на В.с.е.л.е.н.а.. Той е на цяло 1 Време, което във Вселена без съществуващо досега такова си е доста. Дядо е  нисък, но не толкова нисък, че да може да се избегне въвеждането на пространството като друг фактор, действащ във В.с.е.л.е.н.а.. Нисък е дотолкова, че застане ли до шкафа с Жезъла, може преспокойно да погледне вътре без да се надига на пръсти, но не и повече. Повече би било излишно при положение, че има само и единствено шкафа. Дядо е обичлив, спокоен човек. Вярващ човек. Единственото, в което Дядо вярва обаче е нуждата от Безкрайност или липсата на Време във В.с.е.л.е.н.а..

Дядо обича да говори за безкрайността. Затова харесва и точките. Слага ги след всяка буква. Почти след всяка. Все пак не може всичко да е край, всяко нещо си има и своето начало.  За него началото беше Жезълът. Затова и си го обича безкрайно много.  Това бе неговото „а“ . Така и го нарича. Така и се нарича от сега нататък. А. Всичко започваше от „А“ и завършваше навсякъде. Едно начало и милиони възможни изхода.

Дядо имаше рак. Затова и харесва Безкрайността. Затова вярва във възможността за такава. Затова и се е вкопчил в Началото. В А. Там търси отговори, но никога не може да ги намери сам.

Дядо трудно се сприятелява. Рядко допуска някой до А. Тях нарича посветените. Малцина са. А и как няма...във В.с.е.л.е.н.а.. където има само Дядо. Но нека да кажем, че са четирима. От сега нататък са четирима. И ето как населението на В.с.е.л.е.н.а.. нарастна многобройно.

И така. Четирима са. Единият-доста по-висок от Шкафът. Навежда се и опипва пода на чекмеджето със скърцащ ефект на отваряне. Това е първото чекмедже, което отваря. Не заради скърцащия ефект на отваряне, а защото е посветен. Дядо знае това. Вижда  А. Дядо му задава същият въпрос, който ще зададе след броено Време и на другите посветени. Единственият въпрос, който го вълнува.
-Какво виждаш?
-Жезъл.

Дядо не е доволен. Няма как да е. Това е очакван отговор.

-Виждаш ли нещо друго?

Шкафът е пълен с всякакви материални неща. Несъществували във В.с.е.л.е.н.а.. досега, но всеки вижда само и единствено Жезъла.

-Не, просто жезъл. Какво трябва да видя?
-Не знам...не знам..  - започва да се тюхка Дядо.  – Не знам. Наистина не знам. Само да знаех.  – В очите на Дядо има сълзи. Дядо рядко се сприятелява с някого и не обича да го разочароват.

За негово съжаление, всеки един от следващите посветени  реагира по абсолютно същия начин, независимо от височината и ръста им. Дядо остава разочарован. Друга константа в неговия живот. Почти толкова константна като любовта му към точките, към Безкрайността ( или по – скоро за възможността за такава) и като любовта му към А, с което нищо не би трябвало да бъде сравнявано и затова подобни сравнения са преустановени след това последно такова във В.с.е.л.е.н.а..

Дядо има кухня, но не може да готви. Никога няма да се научи. Има и градина, но не я полива. Никога няма и да я полее, а пък дъжд във В.с.е.л.е.н.а.. не е валял, макар и да е минало много малко Време. Но нищо не се знае.

Дядо няма време за нищо освен за търсенето на нови посветени, понеже неговото време на размисли изтече при поканата на първият посветен и никога няма да започне да тече отново. Остава му само да черпи мъдрост от чужди идеи. Отсега нататък Дядо не може да научи нищо ново. Не и сам. Затова му трябват приятели, но той изобщо не харесва хора. Затова и посветените  са само четири. Поне засега. Поне засега..