Какво ако възможността ни бе една,
ако имахме право само на една сбъдната мечта?
Какво ако изпуснал съм момента,
ако живота ми е вече хвърлена монета?
Какво ако така не го и осъзная
и ако вече няма смисъл да мечтая?
Какво ако още във началото съм объркал пътя?
А ако е трябвало да тичам, а аз продължавам да се тътря?
Какво ако и към звездите никога не бях погледнал,
ако пред съдбата бях останал аз смирено клекнал?
Какво ако не бях направил тези грешки?
А какво ако сред всички фигури, те били са просто пешки?
И дали би било всичко същото сега,
ако "какво ако..?" не се бях питал досега?
понеделник, 26 август 2013 г.
неделя, 25 август 2013 г.
Мрак
Мрак, а сред мрака нищо.
Само тишина.
И след като за мене тъмнината си остава всичко,
намерих в тишината своята душа.
Само тишина.
И след като за мене тъмнината си остава всичко,
намерих в тишината своята душа.
четвъртък, 22 август 2013 г.
Нещо старо и нищо ново
Бягам, бягам надалеч, но отново стигам пак до себе си. А сега накъде? Лутам се отново, без цел и посока, защото след като изгубих теб, изгубих и себе си. Сега всичко, което намирам са останките на една празна душа. И все пак още ме боли и не минава вечер без да заспя с мисълта за теб.
Седя и си представям как след време ще се срещнем някъде далеч от тук и най-вероятно няма да ме познаеш, да ме поздравиш и тогава също ще ме боли, защото знам, че аз ще те помня винаги. Вечна болка... колко лирично звучи само. Не вярвам във вечността или поне не вярвах. Много неща се промениха и то за толкова малко време. Всичко се стовари с гръм и трясък, наведнъж, сякаш изпълняващо дяволски план, замислен толкова отдавна, че няма какво да се обърка. Този път не аз бях дявола. Явно наистина всичко се връща...
Мирис, мечти, лица, усмивки, очи... всичко ми напомня за теб, толкова болезнено, че на моменти предпочитам да се откажа от всичките си сетива, само за да премахна образа ти от съзнанието си и да те забравя... Знам обаче, че това е последното нещо, което всъщност искам. Искам те тук, сега, утре, завинаги. Завинаги... колко лирично звучи наистина.
Запечатвам мислите си на лист хартия, защото е прекалено трудно да ги изкажа. Няма да ме разбереш... никой не ме разбира. Аз съм сам в собствения си свят на сънища, илюзии и мечти и не трябваше да ти позволявам да ме изкарваш от него, така както няма да позволя на никой друго от сега нататък. Стена, а зад нея-нищо. Но за това предпочитам никой да не разбира. Беше ми хубаво...
Жаден за самота, пренебрегвам всички, не обръщам внимание на малките неща, нито пък на големите. Не обръщам внимание на света. Не живея. Ходя, разговарям, но никога не казвам каквото мислям, нито пък мисля за това какво казвам. Правя всичко механично, по навик, по задължение. Свиквам да е така. Свиквам без емоциите, както бях свикнал с тях. Нищо не може да ми привлече вниманието, нямам интереси, презирам почти всички и всичко. Изпълнен съм с омраза, таена седмици наред, която може би ще тая винаги, молейки се да не се отприщи, защото става все по-зле с всеки изминал момент. Единия ден съм добре, а мислите далеч от нея, но ето пак съм пред вече почти изписания лист. Мастилото взе да свършва, а за мислите, бясно препускащи през хаоса от спомени, не би стигнало дори и всичкото мастило на света.
Моля се. Паднал съм на колене и плача, но не за нея, а за себе си. Жалък съм.. Никога не съм падал толкова ниско... до самата земя. Винаги е имало изход, дано и сега да има и да го намеря скоро.
Полудявам..
сряда, 14 август 2013 г.
Звезди
19.06.2013
Седя си на терасата и си зяпам звездите като 3 годишно дете,
току що открило тяхната красота и магия. Винаги съм ненавиждал луната. Не
заради безсънните пълнолунни нощи, хвърлящи вълни от светлина в иначе
потъналата ми в мрак стая, нито заради странните сенки, които така редовно виждах,
нито заради историите за върколаци, с които са плашили всички ни като малки. Не
я харесвам заради светлината, с която така безцеремонно прикрива красотата на
звездите. Да ги остави и те да си посветят малко.. Седя си на терасата и си
зяпам звездите. Карат ме да се замислям. Замислям се за какво ли не-от това
дали червената звезда, която гледам точно срещу мен ще е там и утре, дали ще
умре след 10 или след 1000 години до
това дали хората се променят.Никой не знае. Както и за повечето неща..никой не
знае,никой няма отговор,а и рядко някой се интересува, но аз мисля за
всичко..все пак зяпам звезди. Мисля си за това как е възможно да съм такъв.
Винаги съм искал да се променя, а сега повече от всичко. Мисля си за това как
преди време гледахме същите тези звезди с трима от най-добрите ми приятели, а
сега ги гледам сам. Отново се замислям..по-различен съм и то някак си..по лош
начин. Осъзнавам го, но дали мога да го променя? Прекалено много давам на
хората, които обичам и правя всичко за тях и се надявам на същото. Надеждата е
лошо нещо. Умира последна, точно както злодеите по филмите, но все пак умира,
нали? Дано..
Според мен трябва да има такива хора като мен и такива хора като тях. Не всички сме едни и същи, то това е ясно. Щеше да е доста скучно. Точно поради тази причина аз съм този, който може и трябва да се промени, а не хората които не дават всичко, понеже това си е всичкото, поне в моя свят. Да си способен на промяна заради някого. Всеки с разни светове, разни разбирания, а звездите са си все същите. Дали някой друг някъде си ги мисли същите тези глупости.. Ето какви неща ме карат да се замислям. Ех, ако можеше сега да падне една..даже знам какво ще си пожелая. Червената звезда блещука все така безпомощно, сякаш праща SOS сигнали. Още си е там..явно няма да е днес.
Имам си звезда в небето. Малко хора знаят това, а още по-малко знаят коя е. Гледам си я и всеки път, когато се загледам се замислям все повече. Хората сме глупави, всеки мисли за сега,за утре,за материалното,а аз пък не оставам по-назад по глупост и си мисля за хората, които си мислят за това. Живея в миналото..не казвам, че е по-добре, но поне си имам спомени, в които да се крия, особено когато нямам какво да правя. Живея и в бедещето..точно затова ако можеше сега една звезда да падне..да взема да си пожелая нещо, пък може и да се сбъдне. Моята звезда не блести толкова силно вече..това изобщо моята звезда ли е ?
Хората забравят..лошо качество. Имам го. Имам ги всичките. Събирам си ги,а някои даже ми се повтарят. Възможно е! Да не си помислите, че не е. Мисля като за поне десет човека и то само глупости. Като за десет глупака. Падаща звезда..отново самолет. Мразя самолетите. Мразя самолетите и луната. Защо трябва да ги има точно когато човек си мечтае за една падаща звезда.
Обичам да пиша. Обичам, защото се чувствам глупаво, когато изказвам всичко. Не всичко трябва да бъде казано, но за всичко трябва да се помисли. Поне в моя свят е така. Срам ме е дори от мислите, които изказвам. Знам, че не съм особено умен, но какво пък..нали уж е по-лесно така. Де да ми беше поне лесно.. Червената звезда продължава да блещука..бих искал тя да е моята звезда. Някакси красиво е..умираща звезда. Някой ден пък може да я видя и как пада. Ако не бяха всичките тези самолети и тази луна. Ето още един. Накъде отиват всичките тези хора? Нима не искат да гледат и те звезди? Хората не гледат вече в небето. Гледат си в краката,гледат да не се спънат някъде, гледат да намерят нещо ценно по земята. Никой не знае, че то се намира в небето. Да си гледат където си искат, аз ще си зяпам звездите.
12.08.2013
Напоследък потъването във всичките тези мисли, вече не ме кара толкова усилено да се опитвам да изплувам на повърхността, а по-скоро да се замислям дори още повече. Малко по малко се връщам към старото си аз. Както с добрите му, така и с лошите му черти. Може би е за добро. Надявам се. Не мога да заспя. Рано е още, а знам, че и без това няма да успея. А и на такова съобщение може ли да се устои? Първо звъннах на нея. Малко черти харесвам в себе си, но една от тях е, че определено убеждавам хората лесно.
Все по-странни и маловажни на пръв поглед неща ми правят все по-силно впечатление. Например факта, че с една обиколка с колата за няма и 15 минути може да се постигне толкова много. И ето ни отново. Отново някъде, легнали на земята един до друг и вперили очи в безкрайността. Естествено съставът не е пълен, но напоследък се научих да ценя и малкото, което имам. А и може би така е по-добре. Имам чувството, че каквото и да се случва, каквото и да ни предложи животът и както и да се наредят обстоятелствата, всяка година в този момент се превръщаме в същите малки деца, вперили споделени замечтани погледи, неизвестно къде. И всяка година отново сме заедно. Ето ги и нашите звезди. Сякаш нарочно поставени от някого точно над нас.
Много хора.. Не обичам хората. Най-малко обичам да споделям ценни моменти като този с непознати.
- Ех..Сега ако можехме да сме в Бургас. Познавам едно момиче, живее на деветнайстия етаж. Оттам колко ли яко ще се вижда?! - каза той.
- Ами, хайде към Бургас тогава.
Затова си обичам приятелите. Страшно бързо ми се навиват на иначе далеч не нормалните идеи. Та нали за това са приятелите. И сякаш на сън, 10 минути по-късно сочехме табелата за излизане от града.
Всъщност като се замисля, обичам луната. Просто да не ми се бута, когато ми се гледат звезди. Харесва ми начинът, по който те придружава навсякъде при едно нощно и дълго пътуване. До теб е в най-тъмните моменти. Как да не я харесва човек? Тази вечер обаче няма луна. Вярно, отиваме да гледаме звезди, но въпреки всичко ми е някак си самотно без нея.
Навсякъде е пусто. Спокойно. Единственото, което се вижда са сенките, прескачащи отвреме на време встрани от пътя, бягащи от светлините на фаровете. Харесват ми и завоите. Иначе всичко би било еднообразно и безкрайно скучно. Чува се музиката, идваща от уредбата, която е сякаш във война за надмощие със звука от монотонното движение на гумите по асфалта.
Обичам ситуации като тази. Харесва ми да не знам какво ще правя след 5 минути, а да не говорим за утрешния ден. Винаги съм бил импулсивен. Е.. почти винаги. И ето ни..тримата в колата, устремено разцепващи нощта като лъч светлина, без дори грам представа накъде точно сме се запътили. Но в това му е и чарът. Перфектната компания. При други обстоятелства бих се чувствал така, сякаш светът няма какво друго да ми предложи. Сега обаче имах желание. Не едно желание. Много. И само чаках да видя как звездите умират, изгасват, за да мога да изкажа, макар и на ум, своята надежда.
И ето ни. В центъра на нищото, вперили замислени погледи в центъра на всичкото. Сякаш изолирани от света. Звезди... навсякъде звезди. Единствените звуци, идващи от шумолящите храсти и песента на щурците, сякаш се сливат и допълват перфектно лекото блещукане на нощното небе. Като изгубено парче от пъзел, без което цялата картина просто не би изглеждала по същия начин. Усещам само безкрайно спокойствие и топлината, излъчвана от хората до мен, както и от колата на която сме се подпрели замечтано. Цялото спокойствие на света. А мисля единствено за ... за нищо. И също толкова вярно би било ако кажа, че мисля за всичко едновременно. В моменти като този се чувствам лек като перце. И не толкова лек, колкото празен. Жаден светът да ме поеме в обятията си и да не ме пуска повече. Да съм никой. Никъде. Така както е в момента, но завинаги. Откъсвам се от мислите си. Падаща звезда. Желание. Първото и най-важното за мен. Без това бих се сринал. Бих се изгубил или по скоро никога не бих се открил, защото вече съм изгубен. Загубен. А и никой не е достатъчно заинтересован, за да ме потърси. Ето..ето го и второто ми желание. Всичко в едно. В една дума. Най-важното нещо според изкривените ми представи за света. Имаш ли него, имаш всичко. И все пак го поставих на второ място. След четвъртата звезда останах без желания. Толкова малко му трябва на човек да е щастлив. Та дори и по-малко. Никога не съм бил алчен. Не съм искал купища злато. Не съм бил егоист. Не съм искал нищо за себе си. Нищо освен тези две неща. Та нали и аз трябва да имам нещичко в крайна сметка?
Останал без повече желания, чакащи да бъдат изречени, единственото, което ми остана е красотата на безкрайността. И в един щастлив момент, момент на чиста радост, това ми беше достатъчно. Виждам до себе си две скъпи за мен, също толкова изгубени души. Момче и момиче, споделяли безкрайно много моменти с мен, споделящи и този. Най-важният досега. В такива моменти разбирам колко трудно се променят истинските неща. Също толкова трудно, колкото се променят и истинските хора. Дали изобщо някога се променят или просто в един момент успяват да пречупят образа си, правейки го не по-малко истински, но някакси различен? Отново дълбоки мисли тормозят досега празното ми съзнание. Винаги става така. Безкрайността пред очите ми разкрива безкрайността зад тях. И започвам да мечтая.
Замислям се за това как последно се разкрих, отворих се като книга, оставяйки първите страници да бъдат прочетени. И как бях изхвърлен из вече прашните лавици, като поредната скучна книга, която просто не си заслужава да се прочете. Замислям се как момчето, стоящо само на няколко крачки от мен и също така забило поглед в далечината, ме познава най-добре от всички. И как въпреки всичко продължава с интерес да разлиства страниците. Значи е възможно..
След продължително каране в обратната посока, най-накрая пристигнахме, уморени от дългия среднощен път, но всеки със светнали, дали от надеждата, дали от адреналина очи. И всичко си е все същото.
"Мигнах и светът беше изчезнал. " И цялото спокойствие на света се изпари с щракване на пръсти.
Страница : последна. " Докато мога да мечтая, ще мечтая за теб. "
Според мен трябва да има такива хора като мен и такива хора като тях. Не всички сме едни и същи, то това е ясно. Щеше да е доста скучно. Точно поради тази причина аз съм този, който може и трябва да се промени, а не хората които не дават всичко, понеже това си е всичкото, поне в моя свят. Да си способен на промяна заради някого. Всеки с разни светове, разни разбирания, а звездите са си все същите. Дали някой друг някъде си ги мисли същите тези глупости.. Ето какви неща ме карат да се замислям. Ех, ако можеше сега да падне една..даже знам какво ще си пожелая. Червената звезда блещука все така безпомощно, сякаш праща SOS сигнали. Още си е там..явно няма да е днес.
Имам си звезда в небето. Малко хора знаят това, а още по-малко знаят коя е. Гледам си я и всеки път, когато се загледам се замислям все повече. Хората сме глупави, всеки мисли за сега,за утре,за материалното,а аз пък не оставам по-назад по глупост и си мисля за хората, които си мислят за това. Живея в миналото..не казвам, че е по-добре, но поне си имам спомени, в които да се крия, особено когато нямам какво да правя. Живея и в бедещето..точно затова ако можеше сега една звезда да падне..да взема да си пожелая нещо, пък може и да се сбъдне. Моята звезда не блести толкова силно вече..това изобщо моята звезда ли е ?
Хората забравят..лошо качество. Имам го. Имам ги всичките. Събирам си ги,а някои даже ми се повтарят. Възможно е! Да не си помислите, че не е. Мисля като за поне десет човека и то само глупости. Като за десет глупака. Падаща звезда..отново самолет. Мразя самолетите. Мразя самолетите и луната. Защо трябва да ги има точно когато човек си мечтае за една падаща звезда.
Обичам да пиша. Обичам, защото се чувствам глупаво, когато изказвам всичко. Не всичко трябва да бъде казано, но за всичко трябва да се помисли. Поне в моя свят е така. Срам ме е дори от мислите, които изказвам. Знам, че не съм особено умен, но какво пък..нали уж е по-лесно така. Де да ми беше поне лесно.. Червената звезда продължава да блещука..бих искал тя да е моята звезда. Някакси красиво е..умираща звезда. Някой ден пък може да я видя и как пада. Ако не бяха всичките тези самолети и тази луна. Ето още един. Накъде отиват всичките тези хора? Нима не искат да гледат и те звезди? Хората не гледат вече в небето. Гледат си в краката,гледат да не се спънат някъде, гледат да намерят нещо ценно по земята. Никой не знае, че то се намира в небето. Да си гледат където си искат, аз ще си зяпам звездите.
12.08.2013
Напоследък потъването във всичките тези мисли, вече не ме кара толкова усилено да се опитвам да изплувам на повърхността, а по-скоро да се замислям дори още повече. Малко по малко се връщам към старото си аз. Както с добрите му, така и с лошите му черти. Може би е за добро. Надявам се. Не мога да заспя. Рано е още, а знам, че и без това няма да успея. А и на такова съобщение може ли да се устои? Първо звъннах на нея. Малко черти харесвам в себе си, но една от тях е, че определено убеждавам хората лесно.
Все по-странни и маловажни на пръв поглед неща ми правят все по-силно впечатление. Например факта, че с една обиколка с колата за няма и 15 минути може да се постигне толкова много. И ето ни отново. Отново някъде, легнали на земята един до друг и вперили очи в безкрайността. Естествено съставът не е пълен, но напоследък се научих да ценя и малкото, което имам. А и може би така е по-добре. Имам чувството, че каквото и да се случва, каквото и да ни предложи животът и както и да се наредят обстоятелствата, всяка година в този момент се превръщаме в същите малки деца, вперили споделени замечтани погледи, неизвестно къде. И всяка година отново сме заедно. Ето ги и нашите звезди. Сякаш нарочно поставени от някого точно над нас.
Много хора.. Не обичам хората. Най-малко обичам да споделям ценни моменти като този с непознати.
- Ех..Сега ако можехме да сме в Бургас. Познавам едно момиче, живее на деветнайстия етаж. Оттам колко ли яко ще се вижда?! - каза той.
- Ами, хайде към Бургас тогава.
Затова си обичам приятелите. Страшно бързо ми се навиват на иначе далеч не нормалните идеи. Та нали за това са приятелите. И сякаш на сън, 10 минути по-късно сочехме табелата за излизане от града.
Всъщност като се замисля, обичам луната. Просто да не ми се бута, когато ми се гледат звезди. Харесва ми начинът, по който те придружава навсякъде при едно нощно и дълго пътуване. До теб е в най-тъмните моменти. Как да не я харесва човек? Тази вечер обаче няма луна. Вярно, отиваме да гледаме звезди, но въпреки всичко ми е някак си самотно без нея.
Навсякъде е пусто. Спокойно. Единственото, което се вижда са сенките, прескачащи отвреме на време встрани от пътя, бягащи от светлините на фаровете. Харесват ми и завоите. Иначе всичко би било еднообразно и безкрайно скучно. Чува се музиката, идваща от уредбата, която е сякаш във война за надмощие със звука от монотонното движение на гумите по асфалта.
Обичам ситуации като тази. Харесва ми да не знам какво ще правя след 5 минути, а да не говорим за утрешния ден. Винаги съм бил импулсивен. Е.. почти винаги. И ето ни..тримата в колата, устремено разцепващи нощта като лъч светлина, без дори грам представа накъде точно сме се запътили. Но в това му е и чарът. Перфектната компания. При други обстоятелства бих се чувствал така, сякаш светът няма какво друго да ми предложи. Сега обаче имах желание. Не едно желание. Много. И само чаках да видя как звездите умират, изгасват, за да мога да изкажа, макар и на ум, своята надежда.
И ето ни. В центъра на нищото, вперили замислени погледи в центъра на всичкото. Сякаш изолирани от света. Звезди... навсякъде звезди. Единствените звуци, идващи от шумолящите храсти и песента на щурците, сякаш се сливат и допълват перфектно лекото блещукане на нощното небе. Като изгубено парче от пъзел, без което цялата картина просто не би изглеждала по същия начин. Усещам само безкрайно спокойствие и топлината, излъчвана от хората до мен, както и от колата на която сме се подпрели замечтано. Цялото спокойствие на света. А мисля единствено за ... за нищо. И също толкова вярно би било ако кажа, че мисля за всичко едновременно. В моменти като този се чувствам лек като перце. И не толкова лек, колкото празен. Жаден светът да ме поеме в обятията си и да не ме пуска повече. Да съм никой. Никъде. Така както е в момента, но завинаги. Откъсвам се от мислите си. Падаща звезда. Желание. Първото и най-важното за мен. Без това бих се сринал. Бих се изгубил или по скоро никога не бих се открил, защото вече съм изгубен. Загубен. А и никой не е достатъчно заинтересован, за да ме потърси. Ето..ето го и второто ми желание. Всичко в едно. В една дума. Най-важното нещо според изкривените ми представи за света. Имаш ли него, имаш всичко. И все пак го поставих на второ място. След четвъртата звезда останах без желания. Толкова малко му трябва на човек да е щастлив. Та дори и по-малко. Никога не съм бил алчен. Не съм искал купища злато. Не съм бил егоист. Не съм искал нищо за себе си. Нищо освен тези две неща. Та нали и аз трябва да имам нещичко в крайна сметка?
Останал без повече желания, чакащи да бъдат изречени, единственото, което ми остана е красотата на безкрайността. И в един щастлив момент, момент на чиста радост, това ми беше достатъчно. Виждам до себе си две скъпи за мен, също толкова изгубени души. Момче и момиче, споделяли безкрайно много моменти с мен, споделящи и този. Най-важният досега. В такива моменти разбирам колко трудно се променят истинските неща. Също толкова трудно, колкото се променят и истинските хора. Дали изобщо някога се променят или просто в един момент успяват да пречупят образа си, правейки го не по-малко истински, но някакси различен? Отново дълбоки мисли тормозят досега празното ми съзнание. Винаги става така. Безкрайността пред очите ми разкрива безкрайността зад тях. И започвам да мечтая.
Замислям се за това как последно се разкрих, отворих се като книга, оставяйки първите страници да бъдат прочетени. И как бях изхвърлен из вече прашните лавици, като поредната скучна книга, която просто не си заслужава да се прочете. Замислям се как момчето, стоящо само на няколко крачки от мен и също така забило поглед в далечината, ме познава най-добре от всички. И как въпреки всичко продължава с интерес да разлиства страниците. Значи е възможно..
След продължително каране в обратната посока, най-накрая пристигнахме, уморени от дългия среднощен път, но всеки със светнали, дали от надеждата, дали от адреналина очи. И всичко си е все същото.
"Мигнах и светът беше изчезнал. " И цялото спокойствие на света се изпари с щракване на пръсти.
Страница : последна. " Докато мога да мечтая, ще мечтая за теб. "
понеделник, 12 август 2013 г.
Хубаво е..
Хубаво е най-накрая да има някой, с когото да мога да споделя всичко и да съм сигурен, че ме слуша...време беше. Разбирам все повече неща. Осъзнах доста грешки, които често повтарям. Осъзнах, че винаги когато изпитвам нещо силно към някого, под влияние на вманиачаващото, сякаш впиващо се в разума ми чувство за любов, забравям за главната си цел - да забавлявам човека до себе си. Всяка нощ, всеки сън, всеки разговор води към нов извод. Чаках парчетата от пъзела сами да се наредят, но всъщност аз съм този, който трябва да направи нещо по въпроса.
събота, 10 август 2013 г.
Носталгия
Снимка, направена на гарата на София. Фотография значеща толкова много за мен, направена на дата, почти също толкова показателна. Всеки път като я гледам се чудя как е възможно една снимка да разкрива толкова много за автора си. Доста повече от колкото мога да се сетя дори да изпиша в момента.
Тъмни мисли
Всеки ден осъзнавам куп важни неща за себе си. Неща, които винаги съм знаел, но никога не са ми правили впечатление. Разкривам прекалено голяма част от себе си. Или поне хората си мислят така. Затова може би им доскучавам бързо. В един момент просто нямам какво повече да предложа от себе си защото уж давам всичко. Но има неща, които никога не бих дал на никого. Никой не заслужава да знае всичко. Ставам никой, същият този никой, който бях и преди, когато пък съвсем нищо не споделях. Не съм човек на границите. Никога не съм се съобразявал с тях. Както никога не съм се съобразявал и с хората около мен. Поне с повечето от тях. Винаги съм си избирал 2ма-3ма и съм бил октровен само и единствено с тях. Никога обаче в такава степен, в каквато съм с нея. И все пак няма да съм напълно искрен с нея. Знам, че в един момент ще я отблъсна както отблъсвам всички от живота си. Поради същата причина, поради която и всички преди нея, всички след нея. Просто съм си такъв. В дъното на празната си душа. А уж тя ми беше спасението. Няма да имам спасение. Никога. Отново натрапчивата мисъл. Спасението. Винаги е била там, никога не се е махала, просто съм я потискал, така както потисках и тях. Така както махам всички от живота си, за да не разберат всичко за мен. Защото ако разберат всичко ще си тръгнат доброволно. Но те така или иначе го правят. Бих махнал и единствения човек, който знае всичко за мен. Него.
Вечно сам. Пък и кой би искал да е с мен. Особено когато дори и аз не искам. Всеки път си казвам, че този път е различно, че този път няма да дам и частичка от себе си. Но ето, че не е точно така. Всеки път се пречупвам и издавам нещо, което досега не съм казвал на никой друг. На нея казах прекалено много и ето, че сега и изглеждам скучен. Дори разкрих част от тъмната си страна. Страна която досега на никой не съм показвал. И ето, че дори и тя си тръгна. Така прогонвам всички. До каква степен съзнателно, до каква степен не. Започвам вече да свиквам с мисълта, че ще съм сам. Че съм сам. Останах почти без приятели. Дори най-добрите ми приятели не знаят нищо за мен. Виждали са само маската. Та дори и аз не знам нищо за себе си. Всеки ден откривам нещо ново. Нещо старо, но забравено. По същия начин, по който забравям всичко. Защо съм такъв? Може би никога няма да разбера. Определено никой няма да разбере. Никой друг. Може би когато съм на път да разбера всичко, ще е вече късно?
Ред след ред. Всичко загубва смисъл. За какво изобщо пиша? Има ли смисъл в това което правя? Толкова много въпроси. Толкова много неизписани въпроси. Някои от тях... повечето от тях никога няма да бъдат зададени. Никога няма да намерят своя отговор. Някои от тях ме е страх дори да задам на себе си. Седя си тук и всичко просто е загубило смисъл. Загуби смисъл да се опитвам. Загуби смисъл да се надявам. Загуби смисъл да съм тук. Утре ще дам последна възможност на себе си. Последна възможност на всички. Трябва да има надежда. Та нали тя умирала последна? Много мразя да се надявам напразно. Затова съм такъв какъвто съм или поне бях. Знам, че рано или късно всичко ще си е същото. Същото каквото беше и каквото толкова време се опитвах да не бъде. Свалих стените си. Разкрих част от душата си на един почти напълно непознат човек. А той просто ме остави. Стени от бетон. Стени по-здрави от всякога до сега . Никой няма да може да мине през тях или поне аз няма да дам на никой. Поне за сега. Ще накарам дори и той да забрави какъв съм. Както беше забравил и преди. От време на време дори аз си мислих, че съм и казал всичко, че съм разкрил всичко за себе си. Не можеше да е така. Оказа се, че и не е. Започнаха да изплуват неща. Неща погребани отдавна. Неща, за които започнах да жадувам и сега. Не мога така. Не мога да съм сам. Тя ми беше спасението от това което съм.
Вечно сам. Пък и кой би искал да е с мен. Особено когато дори и аз не искам. Всеки път си казвам, че този път е различно, че този път няма да дам и частичка от себе си. Но ето, че не е точно така. Всеки път се пречупвам и издавам нещо, което досега не съм казвал на никой друг. На нея казах прекалено много и ето, че сега и изглеждам скучен. Дори разкрих част от тъмната си страна. Страна която досега на никой не съм показвал. И ето, че дори и тя си тръгна. Така прогонвам всички. До каква степен съзнателно, до каква степен не. Започвам вече да свиквам с мисълта, че ще съм сам. Че съм сам. Останах почти без приятели. Дори най-добрите ми приятели не знаят нищо за мен. Виждали са само маската. Та дори и аз не знам нищо за себе си. Всеки ден откривам нещо ново. Нещо старо, но забравено. По същия начин, по който забравям всичко. Защо съм такъв? Може би никога няма да разбера. Определено никой няма да разбере. Никой друг. Може би когато съм на път да разбера всичко, ще е вече късно?
Ред след ред. Всичко загубва смисъл. За какво изобщо пиша? Има ли смисъл в това което правя? Толкова много въпроси. Толкова много неизписани въпроси. Някои от тях... повечето от тях никога няма да бъдат зададени. Никога няма да намерят своя отговор. Някои от тях ме е страх дори да задам на себе си. Седя си тук и всичко просто е загубило смисъл. Загуби смисъл да се опитвам. Загуби смисъл да се надявам. Загуби смисъл да съм тук. Утре ще дам последна възможност на себе си. Последна възможност на всички. Трябва да има надежда. Та нали тя умирала последна? Много мразя да се надявам напразно. Затова съм такъв какъвто съм или поне бях. Знам, че рано или късно всичко ще си е същото. Същото каквото беше и каквото толкова време се опитвах да не бъде. Свалих стените си. Разкрих част от душата си на един почти напълно непознат човек. А той просто ме остави. Стени от бетон. Стени по-здрави от всякога до сега . Никой няма да може да мине през тях или поне аз няма да дам на никой. Поне за сега. Ще накарам дори и той да забрави какъв съм. Както беше забравил и преди. От време на време дори аз си мислих, че съм и казал всичко, че съм разкрил всичко за себе си. Не можеше да е така. Оказа се, че и не е. Започнаха да изплуват неща. Неща погребани отдавна. Неща, за които започнах да жадувам и сега. Не мога така. Не мога да съм сам. Тя ми беше спасението от това което съм.
Нещо ново
Откривам толкова много неща за себе си...повечето от тях далеч не нови, просто отдавна забравени и скрити.
Отново там
Часът е 1:25, а аз лягам да спя. Поредното игнориране от страна на човек, който обичам. Човек, който не може да намери 5 секунди да напише една единствена дума. Човек, за който давам всичко. Вече съм в леглото, но не мога да заспя. Мисля единствено за нещо абсурдно, което бих направил преди време. Преди може би 10тина години. Нещо, което страшно много жадувам да направя и сега. Прогонвам бързо натрапчивата мисъл и се обличам. Взимам и ключовете за колата, но не знам дали ще ми трябват. Вземам си и книгата. Излизам бавно и тихо, за да не ме усетят и сякаш се връщам 2 години назад. Тръгвам по абсолютно същия тъмен път. Краката ми затъват в същите тези следи, които съм оставил тогава. Всичко е почти същото, но доста по-мрачно. Вървя с вдигната глава и празен поглед "гледащ" някъде напред. Ето я натрапчивата мисъл отново. Може би трябваше да взема колата. Въпреки всичко харесвам дългите самотни разходки. Пуснал съм си дори същия плейлист. Същите песни се въртят отново и отново.. и отново. Няма никой или поне аз не виждам никой. Само замъглени силуети, лутащи се из нощния хаос, който повечето наричат "живот". Отново виждам сенките. Навсякъде са, вперили очи в душата ми. Там няма какво да се види. Дали защото и дадох всичко или защото тя нищо не ми даде, но съм празен. Нищо не ми остана.
Ето. Почти стигнах. Седнах на същото място, на което седях и тогава. Пред мен се разстилаше морето като разлято, все още незасъхнало мастило, почти сливайки се с мрака на нощта. Чуваше се единствено музиката, а се виждаха единствено те. Сенките, бродещи навсякъде. Реших да игнорирам случващото се около мен и просто седнах да чета. Но мислите ми не бяха там. Бяха на толкова много различни места, но не и там. Винаги ставаше така. Мястото беше сякаш омагьосано, но затова и ми харесваше толкова много. Зачетох се и не знам кога мина цял час. Бяха дошли дори някакви хора и си тръгнаха. Колко мразя да ми нарушават малкото лично пространство, което оставям за себе си. Отново се зачетох.
Ред след ред. Прелиствам поредната страница. Стреснах се от поредното видение. Този път по ясно различимо от всякога. Нещото се беше надвесило над мен и държеше нож. Ножът. Чак сега го осъзнах.
Затворих книгата и реших да полежа. Нещото, на което винаги се отдавах напълно. Погледнах към небето. Към моето небе. Мислих за куп неща. Куп неща, които никога не бих написал. Загледах се нагоре. Загледах се за единственото нещо, което ми оставаше сега. Ето я и нея. Падаща звезда. Пожелах си нещото, което най много исках в момента, но някак си не ми се струваше правилно. Ето ми го и втория шанс, но отново не изрекох сякаш точните думи. Пожелах си поне още една звезда преди да тръгна. Молих се и се вкопчвах във всяка малка надежда, която съдбата ми предоставяше. Малка светлинна експлозия последвана от опашка. Искам нея.
Вече се връщам към вкъщи и си мисля. Как е възможно, хем да съм по отчаян от колкото някога съм бил, хем да продължавам да се вкопчвам във всяко нещо като например умираща звезда. Просто вярвам. За пръв път мисля, че нещата ще се оправят, но само ако ги оставя така. Виждам се отстрани. Сякаш вманиачен в идеята за нея. Иска ми се да я чувам, да я виждам постоянно. Да е винаги до мен. Влюбен съм.. какво да правя. Поне се надявам невероятните ми, почти забравени умения да бъдат изнамерени в тъмния килер със спомените.
Песен номер 9 и песен номер 10 бяха добавени. Вече чувствам живота си завършен. А съм само на 21. Според някои дори на 11. Понякога просто няма какво да се направи.
Ето. Почти стигнах. Седнах на същото място, на което седях и тогава. Пред мен се разстилаше морето като разлято, все още незасъхнало мастило, почти сливайки се с мрака на нощта. Чуваше се единствено музиката, а се виждаха единствено те. Сенките, бродещи навсякъде. Реших да игнорирам случващото се около мен и просто седнах да чета. Но мислите ми не бяха там. Бяха на толкова много различни места, но не и там. Винаги ставаше така. Мястото беше сякаш омагьосано, но затова и ми харесваше толкова много. Зачетох се и не знам кога мина цял час. Бяха дошли дори някакви хора и си тръгнаха. Колко мразя да ми нарушават малкото лично пространство, което оставям за себе си. Отново се зачетох.
Ред след ред. Прелиствам поредната страница. Стреснах се от поредното видение. Този път по ясно различимо от всякога. Нещото се беше надвесило над мен и държеше нож. Ножът. Чак сега го осъзнах.
Затворих книгата и реших да полежа. Нещото, на което винаги се отдавах напълно. Погледнах към небето. Към моето небе. Мислих за куп неща. Куп неща, които никога не бих написал. Загледах се нагоре. Загледах се за единственото нещо, което ми оставаше сега. Ето я и нея. Падаща звезда. Пожелах си нещото, което най много исках в момента, но някак си не ми се струваше правилно. Ето ми го и втория шанс, но отново не изрекох сякаш точните думи. Пожелах си поне още една звезда преди да тръгна. Молих се и се вкопчвах във всяка малка надежда, която съдбата ми предоставяше. Малка светлинна експлозия последвана от опашка. Искам нея.
Вече се връщам към вкъщи и си мисля. Как е възможно, хем да съм по отчаян от колкото някога съм бил, хем да продължавам да се вкопчвам във всяко нещо като например умираща звезда. Просто вярвам. За пръв път мисля, че нещата ще се оправят, но само ако ги оставя така. Виждам се отстрани. Сякаш вманиачен в идеята за нея. Иска ми се да я чувам, да я виждам постоянно. Да е винаги до мен. Влюбен съм.. какво да правя. Поне се надявам невероятните ми, почти забравени умения да бъдат изнамерени в тъмния килер със спомените.
Песен номер 9 и песен номер 10 бяха добавени. Вече чувствам живота си завършен. А съм само на 21. Според някои дори на 11. Понякога просто няма какво да се направи.
петък, 9 август 2013 г.
Пръв поглед
Дълго време мислих за какво да ми бъде първата публикация. Мислих, че трябва да е нещо важно, нещо което е било значимо толкова дълго за мен, че да го сложа като начало на този блог. Но после се замислих, че все пак този блог е за нещата, които някога са ми направили впечатление, за нещата, които ми правят впечатление сега и най-вече за начина, по който виждам света. А и все пак преди всичко този блог надали ще добие каквато и да е известност и сигурно ще ми остане като нещо, което просто от време на време да седна и да препрочитам, сещайки се за това как е било някога.
Седя си вкъщи и си чета книжката ( Град на паднали ангели ), но мислите ми изобщо не са там. Мисля си и се чудя, как е възможно някой човек, отказал се от теб да продължава да значи толкова много, колкото и преди, а дори и повече. Може би надеждата, че нещо ще се промени крепи това чувство на значимост.
Мразя да ме пренебрегват и игнорират, а може би на никой не му харесва. Най-мразя обаче да го правят точно тези хора, за които бих дал всичко, което имам, а дори и повече. Особено когато в живота ми има само петима такива. Не мога да понеса мисълта, че някой, който обичам и който в някакъв етап от живота си е показал любовта си към мен, сега, не толкова по-късно показва пълна незаинтересованост.
И сега малко по-забавна тема, понеже съм си обещал да спра с изцяло задълбочените и депресирани монолози, днес осъзнах, че погледа ми над живота не е чак толкова грешен колкото си мислих. Особено ако не ограничавам разума си в рамките на една тема, а гледам нещата, някак си по- от високо. И съвсем извън темата, днес едно момченце ми каза, че приличам на 11 o_O.
Седя си вкъщи и си чета книжката ( Град на паднали ангели ), но мислите ми изобщо не са там. Мисля си и се чудя, как е възможно някой човек, отказал се от теб да продължава да значи толкова много, колкото и преди, а дори и повече. Може би надеждата, че нещо ще се промени крепи това чувство на значимост.
Мразя да ме пренебрегват и игнорират, а може би на никой не му харесва. Най-мразя обаче да го правят точно тези хора, за които бих дал всичко, което имам, а дори и повече. Особено когато в живота ми има само петима такива. Не мога да понеса мисълта, че някой, който обичам и който в някакъв етап от живота си е показал любовта си към мен, сега, не толкова по-късно показва пълна незаинтересованост.
И сега малко по-забавна тема, понеже съм си обещал да спра с изцяло задълбочените и депресирани монолози, днес осъзнах, че погледа ми над живота не е чак толкова грешен колкото си мислих. Особено ако не ограничавам разума си в рамките на една тема, а гледам нещата, някак си по- от високо. И съвсем извън темата, днес едно момченце ми каза, че приличам на 11 o_O.
Абонамент за:
Публикации (Atom)