Дневниците на един демон. Сън или реалност? (Началото)

Страница 4
 25.01.2012

Ето ме, тук съм. Стигнах до такъв момент в живота си, в който по-скоро бих сънувал, от колкото живял. Някак тъжно, но факт. Не знам дали ви се е случвало, но просто не искам да се събуждам. Може би съм луд, а може би просто не достатъчно нормален за свят като този. Само тя може да ме изкара от дупката, в която така осъзнато и настойчиво продължавам да затъвам. С нея животът ми е като сън,a  сънят ми е като живот..абе не съм много сигурен. Вероятно и за вас е доста объркващо. Може би трябва да разкажа цялата история, току виж някой се открил в нея...

 Върви с енергична, леко забързана крачка, в идеален синхрон с песента, звучаща през слушалките му. Не че бърза за някъде, просто не е от хората, които обичат да си губят времето с подобни безмислени дейности. А и така мисълта му върви по-бързо и хаотично. Както винаги мисли за куп неща, кое от кое по-маловажни. За останалите хора със сигурност. Затова не ги и споделяше. Отдавна се беше научил, че неговите си проблеми са само негови и никой не го интересува. Затова си имаше слушалки - за да учи и другите на този важен житейски урок. Едва две седмици преди рождения му ден, а сякаш всичките му трима приятели се чувстват в пъти по-празнично от самия него. Часът е 22.33 и единственото, което може би се чуваше зад музикалната стена, която така удобно си бе издигнал, бяха изпокъсаните му синьо-черни кецове с бяла подметка, шляпащи в локвите на потъналия в студ и дъжд град. Малцина са другите, излъгали се да пътуват по това време, но за разлика от повечето от тях, той няма избор. И сякаш по навик започва да търси нейното лице, нейните очи във всеки, с когото се разминава. Но уви.
 Ходи с типичната за него наперена походка - единственият останал в него знак на увереност, с ръце пъхнати в джобовете на любимото му черно кожено яке, опипвайки нервно през дупчиците в тях синята си риза на черни квадрати. С около две глави е по-висок от всички останали, което далеч не е толкова трудно при конкуренция от четири човека, делящи гарата с него.


- ...една.. - едва долови измежду песните той.
 Обърна се рязко и с типичен за него гневен поглед с нотка на досада и раздразнение прецени треперещия от студ мъж пред себе си с едно отмерено движение на главата си - отдолу-нагоре, след което нервно свали лявата си слушалка.
-Моля?
-Мога ли да ви помоля за една цигара? - повтори с леко отчаяние мъжът.
-Ето. - отвърна със същата досада в гласа си Никифор, след което в перфектен синхрон с дясната си ръка извади от черните си дънки пълната, но иначе с махнат целофан кутия  цигари, а с лявата си ръка постави слушалката обратно, там където и беше мястото, след което бавно започна да се придвижва към мястото където се очаква да дойде влакът, до чието пристигане остава не по малко от половин час. Ето колко важно е това за него - човекът, правещ всичко в последния момент. Все пак ства въпрос за майка му.













Страница 144
25.01.2014г.

И отново мрак.
   Както навън,така и вътре. От малък съм имал усещане на страхопочитание към тъмнината и винаги нещо ме е дърпало към нея. Обичах да се затварям вкъщи, да се излягам на леглото по гръб, с крака,разпрострени по цялата му ширина и с ръце зад врата и просто да се взирам безмълвно и безпредметно в тавана или поне в тъмнината, която се разстилаше под него. Беше ми самотно,но някак хубаво. В такива моменти мисля за това как всички хора могат да бъдат толкова скучни, толкова безлични и неразбиращи света, в който живеят. Без мечти...какво ли би бил светът без тях. Мечти...да,винаги съм бил мечтател.    3:00. Толкова показваше циферблатът на телевизора, който така рядко включвах. Живеех си в собствен свят. Може би още живея. Никога не ме е интересувал чуждият живот. Винаги вглъбен в себе си, с фалшива усмивка на лице, прикриваща всички онези неизказани мисли. Знаех, че разкрия ли всичко, или ще остана неразбран, или ще ме помислят за луд. Всъщност бях убеден за второто...най-големият ми страх. Изгубя ли разсъдъка си, губя всичко. Това беше тайната за успех, която бях така сигурен, че съм открил. Няма да се разкрия пред никого. Да, това съм аз и това е маската, която чак сега свалих.   4:00.  Вече бях стигнал почти до плажа. Имах си любимо място, хем близо до всичко, хем така далеч от всички. Слязох надолу по стръмната,тясна и мрачна улица, свършваща буквално в пясъка. Буната...мястото, където просто се изгубвах в себе си. Мястото, където с лекота можех да пренебрегна шума от крайбрежните барове и дискотеки и да потъна в размисли за всичко. Бях го споделял единствено с един от най-добрите си приятели. Той ме познаваше почти напълно и ме приемаше с всичките ми странности, но така и не оцени спокойството, което предлагаше това отдалечено от всякакви хора място. Затова отивах сам, най-вероятно изобщо не трябваше никой да знае къде може да ме открие. Дори и той.   Милион звезди. Чувствах се като дете на бедно семейство, изправено        пред празнична трапеза, пълна с лакомства, кое от кое по вкусни, чудейки се кое по-напред да опита. Обожавах, а и все още обожавам да се излежавам там, като че ли в центъра на собствената си вселена, взирайки се в безкрайността, опитвайки се да я разгадая. Милион звезди. Коя от коя по-красиви, някои по-нахални и блестящи ярко, други - по-потайни, скрити, срамежливи, мистично блещукащи и примамващо далечни. Ето ги и моите мисли, някъде там, измежду всичката красота на безкрайността и съвършенството, ето ме мен, изгубен.  В такива моменти обичам да се връщам назад във времето, което винаги води до един и същ резултат. Всеки път осъзнавам, че най-щастливите и безгрижни години са вече зад гърба ми, почти няма нови неща, които да обгърна със същия ентусиазъм и желание, както правих преди. Беше просто тъжно. Затова обичах тези места, изпълнени с въпроси, притискащи съзнанието и мислите до ръба на възможностите им, а дори понякога и отвъд. Затова обичах и да спя, но никой не ме разбираше. В сънищата намирах своя собствена реалност, така различна от скучния и монотонен свят, в който живеех. Затова обичам да чета и да гледам филми, но дори и това не може да се сравни със силата на собственото ми въображение, отприщено в пълната си мощ. И отново мрак.

Лятото вече бавно започваше да отминава. Беше седнал на кой знае как изстиналия мрамор на една от метро станциитев очакване на Сам - име, което винаги си беше мислил, че може би щеше да отива повече на него. Забеляза го отдалеч - придвижващ се с вечно несигурната си походка, три четвърти изпокъсани сини дънки, черна тениска с червена щампа, която той не успя да разпознае и цигара в ръка.

-Как може да пушиш? - каза с леко отвращение и разочарование Ники. - Още не мога да те разбера... и бай дъ уей честита ти тениска.
-Мерси - отвърна леко гузно Сам и изхвърли с едно щракване на пръстите си полу изпушената цигара. -Е,тръгваме ли или чакаме някого?
-Нямам си идея - с леко лукава и крива усмивка отвърна Ник.
-Офф, с тези твои ПЛАНОВЕ .. пак ще стане като пр..
-Знаеш, че винаги е различно и всеки път е мега яко - прекъсна го Ник.

Нямаше как да се отрече. "Плановете" му бяха гениални, а гениалността им се криеше именно във факта, че никога нищо не се знаеше. Винаги бяха те двамата - това беше сигурно. Дали защото бяха еднакво луди или защото бяха най-добри приятели или може би затова бяха такива каквито са..? Никой не знаеше, но така си им беше добре. Последният път бяха излезли с колелетата сутринта и се върнаха привечер... три дена по-късно. За това време бяха обиколили някои от съседните и други - не толкова съседни села, като приключението им завърши с репликата " Дай да видим кой ще влезе най-дълбоко в морето без да падне ". Сам се разби още на брега, на около три метра от каквато и да е вода, но колелото на Ник беше тотално неизползваемо след като изкриви спиците в първите камъни, които срещна като пречка.

Една секунда. (началото)

 И ето, поредната щастлива поредица от събития ме доведе до един не чак толкова щастлив момент от моя живот. Момент, изплетен от мрежа от колебания, страх и нерешителност - три качества далеч неприсъщи за мен. Момент, градящ се върху нестабилните основи на една реплика, на едно действие. Момент, след който, или ще се чувствам съсипан и разочарован за пореден път, или целият ми живот може би ще поеме по нов, по-добър път.

Едно е сигурно. След този момент всичко ще се промени.

Не е ли забавно? Как една секунда променя всичко след себе си. Как прави всичко преди себе си от толкова значещо-толкова незначително или напротив, осмисля всичко. После как да не се колебая? Та кой обича промените? Като мога да загубя толкова много за толкова кратко време.

 Странното е, че съм може би най-хазартната личност, която познавм и все пак не мога да поема този риск просто така. Това е същият този момент, който прави всичко след себе си различно - било то за добро или не. Повратен момент биха го нарекли някои. А и няма да сбъркат. Знам, че трябва да се боря за нещо щом го искам толкова силно, но не мога да понеса мисълта, че мога да направя всичко по силите си само за да загубя нещо толкова ценно и то просто за секунда.

 И ето ме, на същата тази гара, същите автобуси, същите влакове. Същият път. И сякаш за всичкото това време, след всичките тези "повратни моменти" нищо не се е променило. Седя си на може би същия стол, също толкова тъжен, записващ никому интересуващите ги мои мисли в същия този тефтер. Отново изправен пред избор. И всичко това в ръцете на някаква си секунда.

 Как нещо толкова малко може да притежава толкова голяма сила?  И после ако някой може да ми обясни как може да вярва в нещо толкова абсурдно като съдбата. При положение, че целият ти живот се определя от някакви си секунди и от решения взети толкова бързо, че ако факторът време играеше някаква роля във важността им, то изборът на обяд би изглеждал далеч по-значим.

 Интересното е, че мога да се върна до събития отпреди десет и повече години, довеждащи до точно този момент, сякаш подреждащи е перфектно един след друг, за да ми поставят със злобна усмивка, като на поднос този избор, с който така лесно мога да пренебрегна всичко случило се досега. И това .. само за секунда.

Какво ако..?

Какво ако възможността ни бе една,
ако имахме право само на една сбъдната мечта?

Какво ако изпуснал съм момента,
ако живота ми е вече хвърлена монета?

Какво ако така не го и осъзная
и ако вече няма смисъл да мечтая?

Какво ако още във началото съм объркал пътя?
А ако е трябвало да тичам, а аз продължавам да се тътря?

Какво ако и към звездите никога не бях погледнал,
ако пред съдбата бях останал аз смирено клекнал?

Какво ако не бях направил тези грешки?
А какво ако сред всички фигури, те били са просто пешки?


И дали би било всичко същото сега,
ако "какво ако..?" не се бях питал досега?

Мрак

Мрак, а сред мрака нищо.
Само тишина.
И след като за мене тъмнината си остава всичко,
намерих в тишината своята душа.

Нещо старо и нищо ново

 Отново мисли... и отново всичките за теб, а перото-прекалено бавно, за да ги запише всичките.


 Бягам, бягам надалеч, но отново стигам пак до себе си. А сега накъде? Лутам се отново, без цел и посока, защото след като изгубих теб, изгубих и себе си. Сега всичко, което намирам са останките на една празна душа. И все пак още ме боли и не минава вечер без да заспя с мисълта за теб.

 Седя и си представям как след време ще се срещнем някъде далеч от тук и най-вероятно няма да ме познаеш, да ме поздравиш и тогава също ще ме боли, защото знам, че аз ще те помня винаги. Вечна болка... колко лирично звучи само. Не вярвам във вечността или поне не вярвах. Много неща се промениха и то за толкова малко време. Всичко се стовари с гръм и трясък, наведнъж, сякаш изпълняващо дяволски план, замислен толкова отдавна, че няма какво да се обърка. Този път не аз бях дявола. Явно наистина всичко се връща...

 Мирис, мечти, лица, усмивки, очи... всичко ми напомня за теб, толкова болезнено, че на моменти предпочитам да се откажа от всичките си сетива, само за да премахна образа ти от съзнанието си и да те забравя... Знам обаче, че това е последното нещо, което всъщност искам. Искам те тук, сега, утре, завинаги. Завинаги... колко лирично звучи наистина.

 Запечатвам мислите си на лист хартия, защото е прекалено трудно да ги изкажа. Няма да ме разбереш... никой не ме разбира. Аз съм сам в собствения си свят на сънища, илюзии и мечти и не трябваше да ти позволявам да ме изкарваш от него, така както няма да позволя на никой друго от сега нататък. Стена, а зад нея-нищо. Но за това предпочитам никой да не разбира. Беше ми хубаво...

 Жаден за самота, пренебрегвам всички, не обръщам внимание на малките неща, нито пък на големите. Не обръщам внимание на света. Не живея. Ходя, разговарям, но никога не казвам каквото мислям, нито пък мисля за това какво казвам. Правя всичко механично, по навик, по задължение. Свиквам да е така. Свиквам без емоциите, както бях свикнал с тях. Нищо не може да ми привлече вниманието, нямам интереси, презирам почти всички и всичко. Изпълнен съм с омраза, таена седмици наред, която може би ще тая винаги, молейки се да не се отприщи, защото става все по-зле с всеки изминал момент. Единия ден съм добре, а мислите далеч от нея, но  ето пак съм пред вече почти изписания лист. Мастилото взе да свършва, а за мислите, бясно препускащи през хаоса от спомени, не би стигнало дори и всичкото мастило на света.

 Моля се. Паднал съм на колене и плача, но не за нея, а за себе си. Жалък съм.. Никога не съм падал толкова ниско... до самата земя. Винаги е имало изход, дано и сега да има и да го намеря скоро.

Полудявам..

Звезди

19.06.2013

Седя си на терасата и си зяпам звездите като 3 годишно дете, току що открило тяхната красота и магия. Винаги съм ненавиждал луната. Не заради безсънните пълнолунни нощи, хвърлящи вълни от светлина в иначе потъналата ми в мрак стая, нито заради странните сенки, които така редовно виждах, нито заради историите за върколаци, с които са плашили всички ни като малки. Не я харесвам заради светлината, с която така безцеремонно прикрива красотата на звездите. Да ги остави и те да си посветят малко.. Седя си на терасата и си зяпам звездите. Карат ме да се замислям. Замислям се за какво ли не-от това дали червената звезда, която гледам точно срещу мен ще е там и утре, дали ще умре след 10 или след 1000 години до това дали хората се променят.Никой не знае. Както и за повечето неща..никой не знае,никой няма отговор,а и рядко някой се интересува, но аз мисля за всичко..все пак зяпам звезди. Мисля си за това как е възможно да съм такъв. Винаги съм искал да се променя, а сега повече от всичко. Мисля си за това как преди време гледахме същите тези звезди с трима от най-добрите ми приятели, а сега ги гледам сам. Отново се замислям..по-различен съм и то някак си..по лош начин. Осъзнавам го, но дали мога да го променя? Прекалено много давам на хората, които обичам и правя всичко за тях и се надявам на същото. Надеждата е лошо нещо. Умира последна, точно както злодеите по филмите, но все пак умира, нали? Дано..

  Според мен трябва да има такива хора като мен и такива хора като тях. Не всички сме едни и същи, то това е ясно. Щеше да е доста скучно. Точно поради тази причина аз съм този, който може и трябва да се промени, а не хората които не дават всичко, понеже това си е всичкото, поне в моя свят. Да си способен на промяна заради някого. Всеки с разни светове, разни разбирания, а звездите са си все същите. Дали някой друг някъде си ги мисли същите тези глупости.. Ето какви неща ме карат да се замислям. Ех, ако можеше сега да падне една..даже знам какво ще си пожелая. Червената звезда блещука все така безпомощно, сякаш праща SOS сигнали. Още си е там..явно няма да е днес.

Имам си звезда в небето. Малко хора знаят това, а още по-малко знаят коя е. Гледам си я и всеки път, когато се загледам се замислям все повече. Хората сме глупави, всеки мисли за сега,за утре,за материалното,а аз пък не оставам по-назад по глупост и си мисля за хората, които си мислят за това. Живея в миналото..не казвам, че е по-добре, но поне си имам спомени, в които да се крия, особено когато нямам какво да правя. Живея и в бедещето..точно затова ако можеше сега една звезда да падне..да взема да си пожелая нещо, пък може и да се сбъдне. Моята звезда не блести толкова силно вече..това изобщо моята звезда ли е ?

 Хората забравят..лошо качество. Имам го. Имам ги всичките. Събирам си ги,а някои даже ми се повтарят. Възможно е! Да не си помислите, че не е. Мисля като за поне десет човека и то само глупости. Като за десет глупака. Падаща звезда..отново самолет. Мразя самолетите. Мразя самолетите и луната. Защо трябва да ги има точно когато човек си мечтае за една падаща звезда.

 Обичам да пиша. Обичам, защото се чувствам глупаво, когато изказвам всичко. Не всичко трябва да бъде казано, но за всичко трябва да се помисли. Поне в моя свят е така. Срам ме е дори от мислите, които изказвам. Знам, че не съм особено умен, но какво пък..нали уж е по-лесно така. Де да ми беше поне лесно.. Червената звезда продължава да блещука..бих искал тя да е моята звезда. Някакси красиво е..умираща звезда. Някой ден пък може да я видя и как пада. Ако не бяха всичките тези самолети и тази луна. Ето още един. Накъде отиват всичките тези хора? Нима не искат да гледат и те звезди? Хората не гледат вече в небето. Гледат си в краката,гледат да не се спънат някъде, гледат да намерят нещо ценно по земята. Никой не знае, че то се намира в небето. Да си гледат където си искат, аз ще си зяпам звездите.


12.08.2013

  Напоследък потъването във всичките тези мисли, вече не ме кара толкова усилено да се опитвам да изплувам на повърхността, а по-скоро да се замислям дори още повече. Малко по малко се връщам към старото си аз. Както с добрите му, така и с лошите му черти. Може би е за добро. Надявам се. Не мога да заспя. Рано е още, а знам, че и без това няма да успея. А и на такова съобщение може ли да се устои? Първо звъннах на нея. Малко черти харесвам в себе си, но една от тях е, че определено убеждавам хората лесно.
  Все по-странни и маловажни на пръв поглед неща ми правят все по-силно впечатление. Например факта, че с една обиколка с колата за няма и 15 минути може да се постигне толкова много. И ето ни отново. Отново някъде, легнали на земята един до друг и вперили очи в безкрайността. Естествено съставът не е пълен, но напоследък се научих да ценя и малкото, което имам. А и може би така е по-добре. Имам чувството, че каквото и да се случва, каквото и да ни предложи животът и както и да се наредят обстоятелствата, всяка година в този момент се превръщаме в същите малки деца, вперили споделени замечтани погледи, неизвестно къде. И всяка година отново сме заедно. Ето ги и нашите звезди. Сякаш нарочно поставени от някого точно над нас.
  Много хора.. Не обичам хората. Най-малко обичам да споделям ценни моменти като този с непознати.
  - Ех..Сега ако можехме да сме в Бургас. Познавам едно момиче, живее на деветнайстия етаж. Оттам колко ли яко ще се вижда?! - каза той.
  - Ами, хайде към Бургас тогава.
  Затова си обичам приятелите. Страшно бързо ми се навиват на иначе далеч не нормалните идеи. Та нали за това са приятелите. И сякаш на сън, 10 минути по-късно сочехме табелата за излизане от града.
  Всъщност като се замисля, обичам луната. Просто да не ми се бута, когато ми се гледат звезди. Харесва ми начинът, по който те придружава навсякъде при едно нощно и дълго пътуване. До теб е в най-тъмните моменти. Как да не я харесва човек? Тази вечер обаче няма луна. Вярно, отиваме да гледаме звезди, но въпреки всичко ми е някак си самотно без нея.
  Навсякъде е пусто. Спокойно. Единственото, което се вижда са сенките, прескачащи отвреме на време встрани от пътя, бягащи от светлините на фаровете. Харесват ми и завоите. Иначе всичко би било еднообразно и безкрайно скучно. Чува се музиката, идваща от уредбата, която е сякаш във война за надмощие със звука от монотонното движение на гумите по асфалта.
  Обичам ситуации като тази. Харесва ми да не знам какво ще правя след 5 минути, а да не говорим за утрешния ден. Винаги съм бил импулсивен. Е.. почти винаги. И ето ни..тримата в колата, устремено разцепващи нощта като лъч светлина, без дори грам представа накъде точно сме се запътили. Но в това му е и чарът. Перфектната компания. При други обстоятелства бих се чувствал така, сякаш светът няма какво друго да ми предложи. Сега обаче имах желание. Не едно желание. Много. И само чаках да видя как звездите умират, изгасват, за да мога да изкажа, макар и на ум, своята надежда.
   И ето ни. В центъра на нищото, вперили замислени погледи в центъра на всичкото. Сякаш изолирани от света. Звезди... навсякъде звезди. Единствените звуци, идващи от шумолящите храсти и песента на щурците, сякаш се сливат и допълват перфектно лекото блещукане на нощното небе. Като изгубено парче от пъзел, без което цялата картина просто не би изглеждала по същия начин. Усещам само безкрайно спокойствие и топлината, излъчвана от хората до мен, както и от колата на която сме се подпрели замечтано. Цялото спокойствие на света. А мисля единствено за ... за нищо. И също толкова вярно би било ако кажа, че мисля за всичко едновременно. В моменти като този се чувствам лек като перце. И не толкова лек, колкото празен. Жаден светът да ме поеме в обятията си и да не ме пуска повече. Да съм никой. Никъде. Така както е в момента, но завинаги. Откъсвам се от мислите си. Падаща звезда. Желание. Първото и най-важното за мен. Без това бих се сринал. Бих се изгубил или по скоро никога не бих се открил, защото вече съм изгубен. Загубен. А и никой не е достатъчно заинтересован, за да ме потърси. Ето..ето го и второто ми желание. Всичко в едно. В една дума. Най-важното нещо според изкривените ми представи за света. Имаш ли него, имаш всичко. И все пак го поставих на второ място. След четвъртата звезда останах без желания. Толкова малко му трябва на човек да е щастлив. Та дори и по-малко. Никога не съм бил алчен. Не съм искал купища злато. Не съм бил егоист. Не съм искал нищо за себе си. Нищо освен тези две неща. Та нали и аз трябва да имам нещичко в крайна сметка?
  Останал без повече желания, чакащи да бъдат изречени, единственото, което ми остана е красотата на безкрайността. И в един щастлив момент, момент на чиста радост, това ми беше достатъчно. Виждам до себе си две скъпи за мен, също толкова изгубени души. Момче и момиче, споделяли безкрайно много моменти с мен, споделящи и този. Най-важният досега. В такива моменти разбирам колко трудно се променят истинските неща. Също толкова трудно, колкото се променят и истинските хора. Дали изобщо някога се променят или просто в един момент успяват да пречупят образа си, правейки го не по-малко истински, но някакси различен? Отново дълбоки мисли тормозят досега празното ми съзнание. Винаги става така. Безкрайността пред очите ми разкрива безкрайността зад тях. И започвам да мечтая.
 Замислям се за това как последно се разкрих, отворих се като книга, оставяйки първите страници да бъдат прочетени. И как бях изхвърлен из вече прашните лавици, като поредната скучна книга, която просто не си заслужава да се прочете. Замислям се как момчето, стоящо само на няколко крачки от мен и също така забило поглед в далечината, ме познава най-добре от всички. И как въпреки всичко продължава с интерес да разлиства страниците. Значи е възможно..
 След продължително каране в обратната посока, най-накрая пристигнахме, уморени от дългия среднощен път, но всеки със светнали, дали от надеждата, дали от адреналина очи. И всичко си е все същото.
  "Мигнах и светът беше изчезнал. " И цялото спокойствие на света се изпари с щракване на пръсти.

  

  Страница : последна. " Докато мога да мечтая, ще мечтая за теб. "

Хубаво е..

Хубаво е най-накрая да има някой, с когото да мога да споделя всичко и да съм сигурен, че ме слуша...време беше. Разбирам все повече неща. Осъзнах доста грешки, които често повтарям. Осъзнах, че винаги когато изпитвам нещо силно към някого, под влияние на вманиачаващото, сякаш впиващо се в разума ми чувство за любов, забравям за главната си цел - да забавлявам човека до себе си. Всяка нощ, всеки сън, всеки разговор води към нов извод. Чаках парчетата от пъзела сами да се наредят, но всъщност аз съм този, който трябва да направи нещо по въпроса.

Life OST project - done

Носталгия

Снимка, направена на гарата на София. Фотография значеща толкова много за мен, направена на дата, почти също толкова показателна. Всеки път като я гледам се чудя как е възможно една снимка да разкрива толкова много за автора си. Доста повече от колкото мога да се сетя дори да изпиша в момента.

Тъмни мисли

Всеки ден осъзнавам куп важни неща за себе си. Неща, които винаги съм знаел, но никога не са ми правили впечатление. Разкривам прекалено голяма част от себе си. Или поне хората си мислят така. Затова може би им доскучавам бързо. В един момент просто нямам какво повече да предложа от себе си защото уж давам всичко. Но има неща, които никога не бих дал на никого. Никой не заслужава да знае всичко. Ставам никой, същият този никой, който бях и преди, когато пък съвсем нищо не споделях. Не съм човек на границите. Никога не съм се съобразявал с тях. Както никога не съм се съобразявал и с хората около мен. Поне с повечето от тях. Винаги съм си избирал 2ма-3ма и съм бил октровен само и единствено с тях. Никога обаче в такава степен, в каквато съм с нея. И все пак няма да съм напълно искрен с нея. Знам, че в един момент ще я отблъсна както отблъсвам всички от живота си. Поради същата причина, поради която и всички преди нея, всички след нея. Просто съм си такъв. В дъното на празната си душа. А уж тя ми беше спасението. Няма да имам спасение. Никога. Отново натрапчивата мисъл. Спасението. Винаги е била там, никога не се е махала, просто съм я потискал, така както потисках и тях. Така както махам всички от живота си, за да не разберат всичко за мен. Защото ако разберат всичко ще си тръгнат доброволно. Но те така или иначе го правят. Бих махнал и единствения човек, който знае всичко за мен. Него.
  Вечно сам. Пък и кой би искал да е с мен. Особено когато дори и аз не искам. Всеки път си казвам, че този път е различно, че този път няма да дам и частичка от себе си. Но ето, че не е точно така. Всеки път се пречупвам и издавам нещо, което досега не съм казвал на никой друг. На нея казах прекалено много и ето, че сега и изглеждам скучен. Дори разкрих част от тъмната си страна. Страна която досега на никой не съм показвал. И ето, че дори и тя си тръгна. Така прогонвам всички. До каква степен съзнателно, до каква степен не. Започвам вече да свиквам с мисълта, че ще съм сам. Че съм сам. Останах почти без приятели. Дори най-добрите ми приятели не знаят нищо за мен. Виждали са само маската. Та дори и аз не знам нищо за себе си. Всеки ден откривам нещо ново. Нещо старо, но забравено. По същия начин, по който забравям всичко. Защо съм такъв?  Може би никога няма да разбера. Определено никой няма да разбере. Никой друг. Може би когато съм на път да разбера всичко, ще е вече късно?
  Ред след ред. Всичко загубва смисъл. За какво изобщо пиша? Има ли смисъл в това което правя? Толкова много въпроси. Толкова много неизписани въпроси. Някои от тях... повечето от тях никога няма да бъдат зададени. Никога няма да намерят своя отговор. Някои от тях ме е страх дори да задам на себе си. Седя си тук и всичко просто е загубило смисъл. Загуби смисъл да се опитвам. Загуби смисъл да се надявам. Загуби смисъл да съм тук. Утре ще дам последна възможност на себе си. Последна възможност на всички. Трябва да има надежда. Та нали тя умирала последна? Много мразя да се надявам напразно. Затова съм такъв какъвто съм или поне бях. Знам, че рано или късно всичко ще си е същото. Същото каквото беше и каквото толкова време се опитвах да не бъде. Свалих стените си. Разкрих част от душата си на един почти напълно непознат човек.  А той просто ме остави. Стени от бетон. Стени по-здрави от всякога до сега . Никой няма да може да мине през тях или поне аз няма да дам на никой. Поне за сега. Ще накарам дори и той да забрави какъв съм. Както беше забравил и преди. От време на време дори аз си мислих, че съм и казал всичко, че съм разкрил всичко за себе си. Не можеше да е така. Оказа се, че и не е. Започнаха да изплуват неща. Неща погребани отдавна. Неща, за които започнах да жадувам и сега. Не мога така. Не мога да съм сам. Тя ми беше спасението от това което съм.

Нещо ново

Откривам толкова много неща за себе си...повечето от тях далеч не нови, просто отдавна забравени и скрити.

Прашинка

Винаги съм харесвал списъците..

Отново там

  Часът е 1:25, а аз лягам да спя. Поредното игнориране от страна на човек, който обичам. Човек, който не може да намери 5 секунди да напише една единствена дума. Човек, за който давам всичко. Вече съм в леглото, но не мога да заспя. Мисля единствено за нещо абсурдно, което бих направил преди време. Преди може би 10тина години. Нещо, което страшно много жадувам да направя и сега. Прогонвам бързо натрапчивата мисъл и се обличам. Взимам и ключовете за колата, но не знам дали ще ми трябват. Вземам си и книгата. Излизам бавно и тихо, за да не ме усетят и сякаш се връщам 2 години назад. Тръгвам по абсолютно същия тъмен път. Краката ми затъват в същите тези следи, които съм оставил тогава. Всичко е почти същото, но доста по-мрачно. Вървя с вдигната глава и празен поглед "гледащ"  някъде напред. Ето я натрапчивата мисъл отново. Може би трябваше да взема колата. Въпреки всичко харесвам дългите  самотни разходки. Пуснал съм си дори същия плейлист. Същите песни се въртят отново и отново.. и отново. Няма никой или поне аз не виждам никой. Само замъглени силуети, лутащи се из нощния хаос, който повечето наричат "живот". Отново виждам сенките. Навсякъде са, вперили очи в душата ми. Там няма какво да се види. Дали защото и дадох всичко или защото тя нищо не ми даде, но съм празен. Нищо не ми остана.
  Ето. Почти стигнах. Седнах на същото място, на което седях и тогава. Пред мен се разстилаше морето като разлято, все още незасъхнало мастило, почти сливайки се с мрака на нощта. Чуваше се единствено музиката, а се виждаха единствено те. Сенките, бродещи навсякъде. Реших да игнорирам случващото се около мен и просто седнах да чета. Но мислите ми не бяха там. Бяха на толкова много различни места, но не и там. Винаги ставаше така. Мястото беше сякаш омагьосано, но затова и ми харесваше толкова много. Зачетох се и не знам кога мина цял час. Бяха дошли дори някакви хора и си тръгнаха. Колко мразя да ми нарушават малкото лично пространство, което оставям за себе си. Отново се зачетох.
  Ред след ред. Прелиствам поредната страница. Стреснах се от поредното видение. Този път по ясно различимо от всякога. Нещото се беше надвесило над мен и държеше нож. Ножът. Чак сега го осъзнах.
  Затворих книгата и реших да полежа. Нещото, на което винаги се отдавах напълно. Погледнах към небето. Към моето небе. Мислих за куп неща. Куп неща, които никога не бих написал. Загледах се нагоре.  Загледах се за единственото нещо, което ми оставаше сега. Ето я и нея. Падаща звезда. Пожелах си нещото, което най много исках в момента, но някак си не ми се струваше правилно. Ето ми го и втория шанс, но отново не изрекох сякаш точните думи. Пожелах си поне още една звезда преди да тръгна. Молих се и се вкопчвах във всяка малка надежда, която съдбата ми предоставяше. Малка светлинна експлозия последвана от опашка. Искам нея.  
   Вече се връщам към вкъщи и си мисля. Как е възможно, хем да съм по отчаян от колкото някога съм бил, хем да продължавам да се вкопчвам във всяко нещо като например умираща звезда. Просто вярвам. За пръв път мисля, че нещата ще се оправят, но само ако ги оставя така. Виждам се отстрани. Сякаш вманиачен в идеята за нея. Иска ми се да я чувам, да я виждам постоянно. Да е винаги до мен. Влюбен съм.. какво да правя. Поне се надявам невероятните ми, почти забравени умения да бъдат изнамерени в тъмния килер със спомените.
  Песен номер 9 и песен номер 10 бяха добавени. Вече чувствам живота си завършен. А съм само на 21. Според някои дори на 11. Понякога просто няма какво да се направи.

System breakdown...

Пръв поглед

  Дълго време мислих за какво да ми бъде първата публикация. Мислих, че трябва да е нещо важно, нещо което е било значимо толкова дълго за мен, че да го сложа като начало на този блог. Но после се замислих, че все пак този блог е за нещата, които някога са ми направили впечатление, за нещата, които ми правят впечатление сега и най-вече за начина, по който виждам света. А и все пак преди всичко този блог надали ще добие каквато и да е известност и сигурно ще ми остане като нещо, което просто от време на време да седна и да препрочитам, сещайки се за това как е било някога.
  Седя си вкъщи и си чета книжката ( Град на паднали ангели ), но мислите ми изобщо не са там. Мисля си и се чудя, как е възможно някой човек, отказал се от теб да продължава да значи толкова много, колкото и преди, а дори и повече. Може би надеждата, че нещо ще се промени крепи това чувство на значимост.
  Мразя да ме пренебрегват и игнорират, а може би на никой не му харесва. Най-мразя обаче да го правят точно тези хора, за които бих дал всичко, което имам, а дори и повече. Особено когато в живота ми има само петима такива. Не мога да понеса мисълта, че някой, който обичам и който в някакъв етап от живота си е показал любовта си към мен, сега, не толкова по-късно показва пълна незаинтересованост.
 И сега малко по-забавна тема, понеже съм си обещал да спра с изцяло задълбочените и депресирани монолози, днес осъзнах, че погледа ми над живота не е чак толкова грешен колкото си мислих. Особено ако не ограничавам разума си в рамките на една тема, а гледам нещата, някак си по- от високо. И съвсем извън темата, днес едно момченце ми каза, че приличам на 11 o_O.