Часът е 1:25, а аз лягам да спя. Поредното игнориране от страна на човек, който обичам. Човек, който не може да намери 5 секунди да напише една единствена дума. Човек, за който давам всичко. Вече съм в леглото, но не мога да заспя. Мисля единствено за нещо абсурдно, което бих направил преди време. Преди може би 10тина години. Нещо, което страшно много жадувам да направя и сега. Прогонвам бързо натрапчивата мисъл и се обличам. Взимам и ключовете за колата, но не знам дали ще ми трябват. Вземам си и книгата. Излизам бавно и тихо, за да не ме усетят и сякаш се връщам 2 години назад. Тръгвам по абсолютно същия тъмен път. Краката ми затъват в същите тези следи, които съм оставил тогава. Всичко е почти същото, но доста по-мрачно. Вървя с вдигната глава и празен поглед "гледащ" някъде напред. Ето я натрапчивата мисъл отново. Може би трябваше да взема колата. Въпреки всичко харесвам дългите самотни разходки. Пуснал съм си дори същия плейлист. Същите песни се въртят отново и отново.. и отново. Няма никой или поне аз не виждам никой. Само замъглени силуети, лутащи се из нощния хаос, който повечето наричат "живот". Отново виждам сенките. Навсякъде са, вперили очи в душата ми. Там няма какво да се види. Дали защото и дадох всичко или защото тя нищо не ми даде, но съм празен. Нищо не ми остана.
Ето. Почти стигнах. Седнах на същото място, на което седях и тогава. Пред мен се разстилаше морето като разлято, все още незасъхнало мастило, почти сливайки се с мрака на нощта. Чуваше се единствено музиката, а се виждаха единствено те. Сенките, бродещи навсякъде. Реших да игнорирам случващото се около мен и просто седнах да чета. Но мислите ми не бяха там. Бяха на толкова много различни места, но не и там. Винаги ставаше така. Мястото беше сякаш омагьосано, но затова и ми харесваше толкова много. Зачетох се и не знам кога мина цял час. Бяха дошли дори някакви хора и си тръгнаха. Колко мразя да ми нарушават малкото лично пространство, което оставям за себе си. Отново се зачетох.
Ред след ред. Прелиствам поредната страница. Стреснах се от поредното видение. Този път по ясно различимо от всякога. Нещото се беше надвесило над мен и държеше нож. Ножът. Чак сега го осъзнах.
Затворих книгата и реших да полежа. Нещото, на което винаги се отдавах напълно. Погледнах към небето. Към моето небе. Мислих за куп неща. Куп неща, които никога не бих написал. Загледах се нагоре. Загледах се за единственото нещо, което ми оставаше сега. Ето я и нея. Падаща звезда. Пожелах си нещото, което най много исках в момента, но някак си не ми се струваше правилно. Ето ми го и втория шанс, но отново не изрекох сякаш точните думи. Пожелах си поне още една звезда преди да тръгна. Молих се и се вкопчвах във всяка малка надежда, която съдбата ми предоставяше. Малка светлинна експлозия последвана от опашка. Искам нея.
Вече се връщам към вкъщи и си мисля. Как е възможно, хем да съм по отчаян от колкото някога съм бил, хем да продължавам да се вкопчвам във всяко нещо като например умираща звезда. Просто вярвам. За пръв път мисля, че нещата ще се оправят, но само ако ги оставя така. Виждам се отстрани. Сякаш вманиачен в идеята за нея. Иска ми се да я чувам, да я виждам постоянно. Да е винаги до мен. Влюбен съм.. какво да правя. Поне се надявам невероятните ми, почти забравени умения да бъдат изнамерени в тъмния килер със спомените.
Песен номер 9 и песен номер 10 бяха добавени. Вече чувствам живота си завършен. А съм само на 21. Според някои дори на 11. Понякога просто няма какво да се направи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар