Всеки ден осъзнавам куп важни неща за себе си. Неща, които винаги съм знаел, но никога не са ми правили впечатление. Разкривам прекалено голяма част от себе си. Или поне хората си мислят така. Затова може би им доскучавам бързо. В един момент просто нямам какво повече да предложа от себе си защото уж давам всичко. Но има неща, които никога не бих дал на никого. Никой не заслужава да знае всичко. Ставам никой, същият този никой, който бях и преди, когато пък съвсем нищо не споделях. Не съм човек на границите. Никога не съм се съобразявал с тях. Както никога не съм се съобразявал и с хората около мен. Поне с повечето от тях. Винаги съм си избирал 2ма-3ма и съм бил октровен само и единствено с тях. Никога обаче в такава степен, в каквато съм с нея. И все пак няма да съм напълно искрен с нея. Знам, че в един момент ще я отблъсна както отблъсвам всички от живота си. Поради същата причина, поради която и всички преди нея, всички след нея. Просто съм си такъв. В дъното на празната си душа. А уж тя ми беше спасението. Няма да имам спасение. Никога. Отново натрапчивата мисъл. Спасението. Винаги е била там, никога не се е махала, просто съм я потискал, така както потисках и тях. Така както махам всички от живота си, за да не разберат всичко за мен. Защото ако разберат всичко ще си тръгнат доброволно. Но те така или иначе го правят. Бих махнал и единствения човек, който знае всичко за мен. Него.
Вечно сам. Пък и кой би искал да е с мен. Особено когато дори и аз не искам. Всеки път си казвам, че този път е различно, че този път няма да дам и частичка от себе си. Но ето, че не е точно така. Всеки път се пречупвам и издавам нещо, което досега не съм казвал на никой друг. На нея казах прекалено много и ето, че сега и изглеждам скучен. Дори разкрих част от тъмната си страна. Страна която досега на никой не съм показвал. И ето, че дори и тя си тръгна. Така прогонвам всички. До каква степен съзнателно, до каква степен не. Започвам вече да свиквам с мисълта, че ще съм сам. Че съм сам. Останах почти без приятели. Дори най-добрите ми приятели не знаят нищо за мен. Виждали са само маската. Та дори и аз не знам нищо за себе си. Всеки ден откривам нещо ново. Нещо старо, но забравено. По същия начин, по който забравям всичко. Защо съм такъв? Може би никога няма да разбера. Определено никой няма да разбере. Никой друг. Може би когато съм на път да разбера всичко, ще е вече късно?
Ред след ред. Всичко загубва смисъл. За какво изобщо пиша? Има ли смисъл в това което правя? Толкова много въпроси. Толкова много неизписани въпроси. Някои от тях... повечето от тях никога няма да бъдат зададени. Никога няма да намерят своя отговор. Някои от тях ме е страх дори да задам на себе си. Седя си тук и всичко просто е загубило смисъл. Загуби смисъл да се опитвам. Загуби смисъл да се надявам. Загуби смисъл да съм тук. Утре ще дам последна възможност на себе си. Последна възможност на всички. Трябва да има надежда. Та нали тя умирала последна? Много мразя да се надявам напразно. Затова съм такъв какъвто съм или поне бях. Знам, че рано или късно всичко ще си е същото. Същото каквото беше и каквото толкова време се опитвах да не бъде. Свалих стените си. Разкрих част от душата си на един почти напълно непознат човек. А той просто ме остави. Стени от бетон. Стени по-здрави от всякога до сега . Никой няма да може да мине през тях или поне аз няма да дам на никой. Поне за сега. Ще накарам дори и той да забрави какъв съм. Както беше забравил и преди. От време на време дори аз си мислих, че съм и казал всичко, че съм разкрил всичко за себе си. Не можеше да е така. Оказа се, че и не е. Започнаха да изплуват неща. Неща погребани отдавна. Неща, за които започнах да жадувам и сега. Не мога така. Не мога да съм сам. Тя ми беше спасението от това което съм.
Няма коментари:
Публикуване на коментар