Дълго време мислих за какво да ми бъде първата публикация. Мислих, че трябва да е нещо важно, нещо което е било значимо толкова дълго за мен, че да го сложа като начало на този блог. Но после се замислих, че все пак този блог е за нещата, които някога са ми направили впечатление, за нещата, които ми правят впечатление сега и най-вече за начина, по който виждам света. А и все пак преди всичко този блог надали ще добие каквато и да е известност и сигурно ще ми остане като нещо, което просто от време на време да седна и да препрочитам, сещайки се за това как е било някога.
Седя си вкъщи и си чета книжката ( Град на паднали ангели ), но мислите ми изобщо не са там. Мисля си и се чудя, как е възможно някой човек, отказал се от теб да продължава да значи толкова много, колкото и преди, а дори и повече. Може би надеждата, че нещо ще се промени крепи това чувство на значимост.
Мразя да ме пренебрегват и игнорират, а може би на никой не му харесва. Най-мразя обаче да го правят точно тези хора, за които бих дал всичко, което имам, а дори и повече. Особено когато в живота ми има само петима такива. Не мога да понеса мисълта, че някой, който обичам и който в някакъв етап от живота си е показал любовта си към мен, сега, не толкова по-късно показва пълна незаинтересованост.
И сега малко по-забавна тема, понеже съм си обещал да спра с изцяло задълбочените и депресирани монолози, днес осъзнах, че погледа ми над живота не е чак толкова грешен колкото си мислих. Особено ако не ограничавам разума си в рамките на една тема, а гледам нещата, някак си по- от високо. И съвсем извън темата, днес едно момченце ми каза, че приличам на 11 o_O.
Няма коментари:
Публикуване на коментар