Седя си на терасата и си зяпам звездите като 3 годишно дете,
току що открило тяхната красота и магия. Винаги съм ненавиждал луната. Не
заради безсънните пълнолунни нощи, хвърлящи вълни от светлина в иначе
потъналата ми в мрак стая, нито заради странните сенки, които така редовно виждах,
нито заради историите за върколаци, с които са плашили всички ни като малки. Не
я харесвам заради светлината, с която така безцеремонно прикрива красотата на
звездите. Да ги остави и те да си посветят малко.. Седя си на терасата и си
зяпам звездите. Карат ме да се замислям. Замислям се за какво ли не-от това
дали червената звезда, която гледам точно срещу мен ще е там и утре, дали ще
умре след 10 или след 1000 години до
това дали хората се променят.Никой не знае. Както и за повечето неща..никой не
знае,никой няма отговор,а и рядко някой се интересува, но аз мисля за
всичко..все пак зяпам звезди. Мисля си за това как е възможно да съм такъв.
Винаги съм искал да се променя, а сега повече от всичко. Мисля си за това как
преди време гледахме същите тези звезди с трима от най-добрите ми приятели, а
сега ги гледам сам. Отново се замислям..по-различен съм и то някак си..по лош
начин. Осъзнавам го, но дали мога да го променя? Прекалено много давам на
хората, които обичам и правя всичко за тях и се надявам на същото. Надеждата е
лошо нещо. Умира последна, точно както злодеите по филмите, но все пак умира,
нали? Дано..
Според мен трябва да има такива хора като мен и такива хора като тях. Не всички сме едни и същи, то това е ясно. Щеше да е доста скучно. Точно поради тази причина аз съм този, който може и трябва да се промени, а не хората които не дават всичко, понеже това си е всичкото, поне в моя свят. Да си способен на промяна заради някого. Всеки с разни светове, разни разбирания, а звездите са си все същите. Дали някой друг някъде си ги мисли същите тези глупости.. Ето какви неща ме карат да се замислям. Ех, ако можеше сега да падне една..даже знам какво ще си пожелая. Червената звезда блещука все така безпомощно, сякаш праща SOS сигнали. Още си е там..явно няма да е днес.
Имам си звезда в небето. Малко хора знаят това, а още по-малко знаят коя е. Гледам си я и всеки път, когато се загледам се замислям все повече. Хората сме глупави, всеки мисли за сега,за утре,за материалното,а аз пък не оставам по-назад по глупост и си мисля за хората, които си мислят за това. Живея в миналото..не казвам, че е по-добре, но поне си имам спомени, в които да се крия, особено когато нямам какво да правя. Живея и в бедещето..точно затова ако можеше сега една звезда да падне..да взема да си пожелая нещо, пък може и да се сбъдне. Моята звезда не блести толкова силно вече..това изобщо моята звезда ли е ?
Хората забравят..лошо качество. Имам го. Имам ги всичките. Събирам си ги,а някои даже ми се повтарят. Възможно е! Да не си помислите, че не е. Мисля като за поне десет човека и то само глупости. Като за десет глупака. Падаща звезда..отново самолет. Мразя самолетите. Мразя самолетите и луната. Защо трябва да ги има точно когато човек си мечтае за една падаща звезда.
Обичам да пиша. Обичам, защото се чувствам глупаво, когато изказвам всичко. Не всичко трябва да бъде казано, но за всичко трябва да се помисли. Поне в моя свят е така. Срам ме е дори от мислите, които изказвам. Знам, че не съм особено умен, но какво пък..нали уж е по-лесно така. Де да ми беше поне лесно.. Червената звезда продължава да блещука..бих искал тя да е моята звезда. Някакси красиво е..умираща звезда. Някой ден пък може да я видя и как пада. Ако не бяха всичките тези самолети и тази луна. Ето още един. Накъде отиват всичките тези хора? Нима не искат да гледат и те звезди? Хората не гледат вече в небето. Гледат си в краката,гледат да не се спънат някъде, гледат да намерят нещо ценно по земята. Никой не знае, че то се намира в небето. Да си гледат където си искат, аз ще си зяпам звездите.
12.08.2013
Напоследък потъването във всичките тези мисли, вече не ме кара толкова усилено да се опитвам да изплувам на повърхността, а по-скоро да се замислям дори още повече. Малко по малко се връщам към старото си аз. Както с добрите му, така и с лошите му черти. Може би е за добро. Надявам се. Не мога да заспя. Рано е още, а знам, че и без това няма да успея. А и на такова съобщение може ли да се устои? Първо звъннах на нея. Малко черти харесвам в себе си, но една от тях е, че определено убеждавам хората лесно.
Все по-странни и маловажни на пръв поглед неща ми правят все по-силно впечатление. Например факта, че с една обиколка с колата за няма и 15 минути може да се постигне толкова много. И ето ни отново. Отново някъде, легнали на земята един до друг и вперили очи в безкрайността. Естествено съставът не е пълен, но напоследък се научих да ценя и малкото, което имам. А и може би така е по-добре. Имам чувството, че каквото и да се случва, каквото и да ни предложи животът и както и да се наредят обстоятелствата, всяка година в този момент се превръщаме в същите малки деца, вперили споделени замечтани погледи, неизвестно къде. И всяка година отново сме заедно. Ето ги и нашите звезди. Сякаш нарочно поставени от някого точно над нас.
Много хора.. Не обичам хората. Най-малко обичам да споделям ценни моменти като този с непознати.
- Ех..Сега ако можехме да сме в Бургас. Познавам едно момиче, живее на деветнайстия етаж. Оттам колко ли яко ще се вижда?! - каза той.
- Ами, хайде към Бургас тогава.
Затова си обичам приятелите. Страшно бързо ми се навиват на иначе далеч не нормалните идеи. Та нали за това са приятелите. И сякаш на сън, 10 минути по-късно сочехме табелата за излизане от града.
Всъщност като се замисля, обичам луната. Просто да не ми се бута, когато ми се гледат звезди. Харесва ми начинът, по който те придружава навсякъде при едно нощно и дълго пътуване. До теб е в най-тъмните моменти. Как да не я харесва човек? Тази вечер обаче няма луна. Вярно, отиваме да гледаме звезди, но въпреки всичко ми е някак си самотно без нея.
Навсякъде е пусто. Спокойно. Единственото, което се вижда са сенките, прескачащи отвреме на време встрани от пътя, бягащи от светлините на фаровете. Харесват ми и завоите. Иначе всичко би било еднообразно и безкрайно скучно. Чува се музиката, идваща от уредбата, която е сякаш във война за надмощие със звука от монотонното движение на гумите по асфалта.
Обичам ситуации като тази. Харесва ми да не знам какво ще правя след 5 минути, а да не говорим за утрешния ден. Винаги съм бил импулсивен. Е.. почти винаги. И ето ни..тримата в колата, устремено разцепващи нощта като лъч светлина, без дори грам представа накъде точно сме се запътили. Но в това му е и чарът. Перфектната компания. При други обстоятелства бих се чувствал така, сякаш светът няма какво друго да ми предложи. Сега обаче имах желание. Не едно желание. Много. И само чаках да видя как звездите умират, изгасват, за да мога да изкажа, макар и на ум, своята надежда.
И ето ни. В центъра на нищото, вперили замислени погледи в центъра на всичкото. Сякаш изолирани от света. Звезди... навсякъде звезди. Единствените звуци, идващи от шумолящите храсти и песента на щурците, сякаш се сливат и допълват перфектно лекото блещукане на нощното небе. Като изгубено парче от пъзел, без което цялата картина просто не би изглеждала по същия начин. Усещам само безкрайно спокойствие и топлината, излъчвана от хората до мен, както и от колата на която сме се подпрели замечтано. Цялото спокойствие на света. А мисля единствено за ... за нищо. И също толкова вярно би било ако кажа, че мисля за всичко едновременно. В моменти като този се чувствам лек като перце. И не толкова лек, колкото празен. Жаден светът да ме поеме в обятията си и да не ме пуска повече. Да съм никой. Никъде. Така както е в момента, но завинаги. Откъсвам се от мислите си. Падаща звезда. Желание. Първото и най-важното за мен. Без това бих се сринал. Бих се изгубил или по скоро никога не бих се открил, защото вече съм изгубен. Загубен. А и никой не е достатъчно заинтересован, за да ме потърси. Ето..ето го и второто ми желание. Всичко в едно. В една дума. Най-важното нещо според изкривените ми представи за света. Имаш ли него, имаш всичко. И все пак го поставих на второ място. След четвъртата звезда останах без желания. Толкова малко му трябва на човек да е щастлив. Та дори и по-малко. Никога не съм бил алчен. Не съм искал купища злато. Не съм бил егоист. Не съм искал нищо за себе си. Нищо освен тези две неща. Та нали и аз трябва да имам нещичко в крайна сметка?
Останал без повече желания, чакащи да бъдат изречени, единственото, което ми остана е красотата на безкрайността. И в един щастлив момент, момент на чиста радост, това ми беше достатъчно. Виждам до себе си две скъпи за мен, също толкова изгубени души. Момче и момиче, споделяли безкрайно много моменти с мен, споделящи и този. Най-важният досега. В такива моменти разбирам колко трудно се променят истинските неща. Също толкова трудно, колкото се променят и истинските хора. Дали изобщо някога се променят или просто в един момент успяват да пречупят образа си, правейки го не по-малко истински, но някакси различен? Отново дълбоки мисли тормозят досега празното ми съзнание. Винаги става така. Безкрайността пред очите ми разкрива безкрайността зад тях. И започвам да мечтая.
Замислям се за това как последно се разкрих, отворих се като книга, оставяйки първите страници да бъдат прочетени. И как бях изхвърлен из вече прашните лавици, като поредната скучна книга, която просто не си заслужава да се прочете. Замислям се как момчето, стоящо само на няколко крачки от мен и също така забило поглед в далечината, ме познава най-добре от всички. И как въпреки всичко продължава с интерес да разлиства страниците. Значи е възможно..
След продължително каране в обратната посока, най-накрая пристигнахме, уморени от дългия среднощен път, но всеки със светнали, дали от надеждата, дали от адреналина очи. И всичко си е все същото.
"Мигнах и светът беше изчезнал. " И цялото спокойствие на света се изпари с щракване на пръсти.
Страница : последна. " Докато мога да мечтая, ще мечтая за теб. "
Според мен трябва да има такива хора като мен и такива хора като тях. Не всички сме едни и същи, то това е ясно. Щеше да е доста скучно. Точно поради тази причина аз съм този, който може и трябва да се промени, а не хората които не дават всичко, понеже това си е всичкото, поне в моя свят. Да си способен на промяна заради някого. Всеки с разни светове, разни разбирания, а звездите са си все същите. Дали някой друг някъде си ги мисли същите тези глупости.. Ето какви неща ме карат да се замислям. Ех, ако можеше сега да падне една..даже знам какво ще си пожелая. Червената звезда блещука все така безпомощно, сякаш праща SOS сигнали. Още си е там..явно няма да е днес.
Имам си звезда в небето. Малко хора знаят това, а още по-малко знаят коя е. Гледам си я и всеки път, когато се загледам се замислям все повече. Хората сме глупави, всеки мисли за сега,за утре,за материалното,а аз пък не оставам по-назад по глупост и си мисля за хората, които си мислят за това. Живея в миналото..не казвам, че е по-добре, но поне си имам спомени, в които да се крия, особено когато нямам какво да правя. Живея и в бедещето..точно затова ако можеше сега една звезда да падне..да взема да си пожелая нещо, пък може и да се сбъдне. Моята звезда не блести толкова силно вече..това изобщо моята звезда ли е ?
Хората забравят..лошо качество. Имам го. Имам ги всичките. Събирам си ги,а някои даже ми се повтарят. Възможно е! Да не си помислите, че не е. Мисля като за поне десет човека и то само глупости. Като за десет глупака. Падаща звезда..отново самолет. Мразя самолетите. Мразя самолетите и луната. Защо трябва да ги има точно когато човек си мечтае за една падаща звезда.
Обичам да пиша. Обичам, защото се чувствам глупаво, когато изказвам всичко. Не всичко трябва да бъде казано, но за всичко трябва да се помисли. Поне в моя свят е така. Срам ме е дори от мислите, които изказвам. Знам, че не съм особено умен, но какво пък..нали уж е по-лесно така. Де да ми беше поне лесно.. Червената звезда продължава да блещука..бих искал тя да е моята звезда. Някакси красиво е..умираща звезда. Някой ден пък може да я видя и как пада. Ако не бяха всичките тези самолети и тази луна. Ето още един. Накъде отиват всичките тези хора? Нима не искат да гледат и те звезди? Хората не гледат вече в небето. Гледат си в краката,гледат да не се спънат някъде, гледат да намерят нещо ценно по земята. Никой не знае, че то се намира в небето. Да си гледат където си искат, аз ще си зяпам звездите.
12.08.2013
Напоследък потъването във всичките тези мисли, вече не ме кара толкова усилено да се опитвам да изплувам на повърхността, а по-скоро да се замислям дори още повече. Малко по малко се връщам към старото си аз. Както с добрите му, така и с лошите му черти. Може би е за добро. Надявам се. Не мога да заспя. Рано е още, а знам, че и без това няма да успея. А и на такова съобщение може ли да се устои? Първо звъннах на нея. Малко черти харесвам в себе си, но една от тях е, че определено убеждавам хората лесно.
Все по-странни и маловажни на пръв поглед неща ми правят все по-силно впечатление. Например факта, че с една обиколка с колата за няма и 15 минути може да се постигне толкова много. И ето ни отново. Отново някъде, легнали на земята един до друг и вперили очи в безкрайността. Естествено съставът не е пълен, но напоследък се научих да ценя и малкото, което имам. А и може би така е по-добре. Имам чувството, че каквото и да се случва, каквото и да ни предложи животът и както и да се наредят обстоятелствата, всяка година в този момент се превръщаме в същите малки деца, вперили споделени замечтани погледи, неизвестно къде. И всяка година отново сме заедно. Ето ги и нашите звезди. Сякаш нарочно поставени от някого точно над нас.
Много хора.. Не обичам хората. Най-малко обичам да споделям ценни моменти като този с непознати.
- Ех..Сега ако можехме да сме в Бургас. Познавам едно момиче, живее на деветнайстия етаж. Оттам колко ли яко ще се вижда?! - каза той.
- Ами, хайде към Бургас тогава.
Затова си обичам приятелите. Страшно бързо ми се навиват на иначе далеч не нормалните идеи. Та нали за това са приятелите. И сякаш на сън, 10 минути по-късно сочехме табелата за излизане от града.
Всъщност като се замисля, обичам луната. Просто да не ми се бута, когато ми се гледат звезди. Харесва ми начинът, по който те придружава навсякъде при едно нощно и дълго пътуване. До теб е в най-тъмните моменти. Как да не я харесва човек? Тази вечер обаче няма луна. Вярно, отиваме да гледаме звезди, но въпреки всичко ми е някак си самотно без нея.
Навсякъде е пусто. Спокойно. Единственото, което се вижда са сенките, прескачащи отвреме на време встрани от пътя, бягащи от светлините на фаровете. Харесват ми и завоите. Иначе всичко би било еднообразно и безкрайно скучно. Чува се музиката, идваща от уредбата, която е сякаш във война за надмощие със звука от монотонното движение на гумите по асфалта.
Обичам ситуации като тази. Харесва ми да не знам какво ще правя след 5 минути, а да не говорим за утрешния ден. Винаги съм бил импулсивен. Е.. почти винаги. И ето ни..тримата в колата, устремено разцепващи нощта като лъч светлина, без дори грам представа накъде точно сме се запътили. Но в това му е и чарът. Перфектната компания. При други обстоятелства бих се чувствал така, сякаш светът няма какво друго да ми предложи. Сега обаче имах желание. Не едно желание. Много. И само чаках да видя как звездите умират, изгасват, за да мога да изкажа, макар и на ум, своята надежда.
И ето ни. В центъра на нищото, вперили замислени погледи в центъра на всичкото. Сякаш изолирани от света. Звезди... навсякъде звезди. Единствените звуци, идващи от шумолящите храсти и песента на щурците, сякаш се сливат и допълват перфектно лекото блещукане на нощното небе. Като изгубено парче от пъзел, без което цялата картина просто не би изглеждала по същия начин. Усещам само безкрайно спокойствие и топлината, излъчвана от хората до мен, както и от колата на която сме се подпрели замечтано. Цялото спокойствие на света. А мисля единствено за ... за нищо. И също толкова вярно би било ако кажа, че мисля за всичко едновременно. В моменти като този се чувствам лек като перце. И не толкова лек, колкото празен. Жаден светът да ме поеме в обятията си и да не ме пуска повече. Да съм никой. Никъде. Така както е в момента, но завинаги. Откъсвам се от мислите си. Падаща звезда. Желание. Първото и най-важното за мен. Без това бих се сринал. Бих се изгубил или по скоро никога не бих се открил, защото вече съм изгубен. Загубен. А и никой не е достатъчно заинтересован, за да ме потърси. Ето..ето го и второто ми желание. Всичко в едно. В една дума. Най-важното нещо според изкривените ми представи за света. Имаш ли него, имаш всичко. И все пак го поставих на второ място. След четвъртата звезда останах без желания. Толкова малко му трябва на човек да е щастлив. Та дори и по-малко. Никога не съм бил алчен. Не съм искал купища злато. Не съм бил егоист. Не съм искал нищо за себе си. Нищо освен тези две неща. Та нали и аз трябва да имам нещичко в крайна сметка?
Останал без повече желания, чакащи да бъдат изречени, единственото, което ми остана е красотата на безкрайността. И в един щастлив момент, момент на чиста радост, това ми беше достатъчно. Виждам до себе си две скъпи за мен, също толкова изгубени души. Момче и момиче, споделяли безкрайно много моменти с мен, споделящи и този. Най-важният досега. В такива моменти разбирам колко трудно се променят истинските неща. Също толкова трудно, колкото се променят и истинските хора. Дали изобщо някога се променят или просто в един момент успяват да пречупят образа си, правейки го не по-малко истински, но някакси различен? Отново дълбоки мисли тормозят досега празното ми съзнание. Винаги става така. Безкрайността пред очите ми разкрива безкрайността зад тях. И започвам да мечтая.
Замислям се за това как последно се разкрих, отворих се като книга, оставяйки първите страници да бъдат прочетени. И как бях изхвърлен из вече прашните лавици, като поредната скучна книга, която просто не си заслужава да се прочете. Замислям се как момчето, стоящо само на няколко крачки от мен и също така забило поглед в далечината, ме познава най-добре от всички. И как въпреки всичко продължава с интерес да разлиства страниците. Значи е възможно..
След продължително каране в обратната посока, най-накрая пристигнахме, уморени от дългия среднощен път, но всеки със светнали, дали от надеждата, дали от адреналина очи. И всичко си е все същото.
"Мигнах и светът беше изчезнал. " И цялото спокойствие на света се изпари с щракване на пръсти.
Страница : последна. " Докато мога да мечтая, ще мечтая за теб. "
Няма коментари:
Публикуване на коментар