Бягам, бягам надалеч, но отново стигам пак до себе си. А сега накъде? Лутам се отново, без цел и посока, защото след като изгубих теб, изгубих и себе си. Сега всичко, което намирам са останките на една празна душа. И все пак още ме боли и не минава вечер без да заспя с мисълта за теб.
Седя и си представям как след време ще се срещнем някъде далеч от тук и най-вероятно няма да ме познаеш, да ме поздравиш и тогава също ще ме боли, защото знам, че аз ще те помня винаги. Вечна болка... колко лирично звучи само. Не вярвам във вечността или поне не вярвах. Много неща се промениха и то за толкова малко време. Всичко се стовари с гръм и трясък, наведнъж, сякаш изпълняващо дяволски план, замислен толкова отдавна, че няма какво да се обърка. Този път не аз бях дявола. Явно наистина всичко се връща...
Мирис, мечти, лица, усмивки, очи... всичко ми напомня за теб, толкова болезнено, че на моменти предпочитам да се откажа от всичките си сетива, само за да премахна образа ти от съзнанието си и да те забравя... Знам обаче, че това е последното нещо, което всъщност искам. Искам те тук, сега, утре, завинаги. Завинаги... колко лирично звучи наистина.
Запечатвам мислите си на лист хартия, защото е прекалено трудно да ги изкажа. Няма да ме разбереш... никой не ме разбира. Аз съм сам в собствения си свят на сънища, илюзии и мечти и не трябваше да ти позволявам да ме изкарваш от него, така както няма да позволя на никой друго от сега нататък. Стена, а зад нея-нищо. Но за това предпочитам никой да не разбира. Беше ми хубаво...
Жаден за самота, пренебрегвам всички, не обръщам внимание на малките неща, нито пък на големите. Не обръщам внимание на света. Не живея. Ходя, разговарям, но никога не казвам каквото мислям, нито пък мисля за това какво казвам. Правя всичко механично, по навик, по задължение. Свиквам да е така. Свиквам без емоциите, както бях свикнал с тях. Нищо не може да ми привлече вниманието, нямам интереси, презирам почти всички и всичко. Изпълнен съм с омраза, таена седмици наред, която може би ще тая винаги, молейки се да не се отприщи, защото става все по-зле с всеки изминал момент. Единия ден съм добре, а мислите далеч от нея, но ето пак съм пред вече почти изписания лист. Мастилото взе да свършва, а за мислите, бясно препускащи през хаоса от спомени, не би стигнало дори и всичкото мастило на света.
Моля се. Паднал съм на колене и плача, но не за нея, а за себе си. Жалък съм.. Никога не съм падал толкова ниско... до самата земя. Винаги е имало изход, дано и сега да има и да го намеря скоро.
Полудявам..
Няма коментари:
Публикуване на коментар