25.01.2012
Ето ме, тук съм. Стигнах до такъв момент в живота си, в който по-скоро бих сънувал, от колкото живял. Някак тъжно, но факт. Не знам дали ви се е случвало, но просто не искам да се събуждам. Може би съм луд, а може би просто не достатъчно нормален за свят като този. Само тя може да ме изкара от дупката, в която така осъзнато и настойчиво продължавам да затъвам. С нея животът ми е като сън,a сънят ми е като живот..абе не съм много сигурен. Вероятно и за вас е доста объркващо. Може би трябва да разкажа цялата история, току виж някой се открил в нея...
Върви с енергична, леко забързана крачка, в идеален синхрон с песента, звучаща през слушалките му. Не че бърза за някъде, просто не е от хората, които обичат да си губят времето с подобни безмислени дейности. А и така мисълта му върви по-бързо и хаотично. Както винаги мисли за куп неща, кое от кое по-маловажни. За останалите хора със сигурност. Затова не ги и споделяше. Отдавна се беше научил, че неговите си проблеми са само негови и никой не го интересува. Затова си имаше слушалки - за да учи и другите на този важен житейски урок. Едва две седмици преди рождения му ден, а сякаш всичките му трима приятели се чувстват в пъти по-празнично от самия него. Часът е 22.33 и единственото, което може би се чуваше зад музикалната стена, която така удобно си бе издигнал, бяха изпокъсаните му синьо-черни кецове с бяла подметка, шляпащи в локвите на потъналия в студ и дъжд град. Малцина са другите, излъгали се да пътуват по това време, но за разлика от повечето от тях, той няма избор. И сякаш по навик започва да търси нейното лице, нейните очи във всеки, с когото се разминава. Но уви.
Ходи с типичната за него наперена походка - единственият останал в него знак на увереност, с ръце пъхнати в джобовете на любимото му черно кожено яке, опипвайки нервно през дупчиците в тях синята си риза на черни квадрати. С около две глави е по-висок от всички останали, което далеч не е толкова трудно при конкуренция от четири човека, делящи гарата с него.
- ...една.. - едва долови измежду песните той.
Обърна се рязко и с типичен за него гневен поглед с нотка на досада и раздразнение прецени треперещия от студ мъж пред себе си с едно отмерено движение на главата си - отдолу-нагоре, след което нервно свали лявата си слушалка.
-Моля?
-Мога ли да ви помоля за една цигара? - повтори с леко отчаяние мъжът.
-Ето. - отвърна със същата досада в гласа си Никифор, след което в перфектен синхрон с дясната си ръка извади от черните си дънки пълната, но иначе с махнат целофан кутия цигари, а с лявата си ръка постави слушалката обратно, там където и беше мястото, след което бавно започна да се придвижва към мястото където се очаква да дойде влакът, до чието пристигане остава не по малко от половин час. Ето колко важно е това за него - човекът, правещ всичко в последния момент. Все пак ства въпрос за майка му.
Страница 144
25.01.2014г.
И отново мрак.
Както навън,така и вътре. От малък съм имал усещане на страхопочитание към тъмнината и винаги нещо ме е дърпало към нея. Обичах да се затварям вкъщи, да се излягам на леглото по гръб, с крака,разпрострени по цялата му ширина и с ръце зад врата и просто да се взирам безмълвно и безпредметно в тавана или поне в тъмнината, която се разстилаше под него. Беше ми самотно,но някак хубаво. В такива моменти мисля за това как всички хора могат да бъдат толкова скучни, толкова безлични и неразбиращи света, в който живеят. Без мечти...какво ли би бил светът без тях. Мечти...да,винаги съм бил мечтател. 3:00. Толкова показваше циферблатът на телевизора, който така рядко включвах. Живеех си в собствен свят. Може би още живея. Никога не ме е интересувал чуждият живот. Винаги вглъбен в себе си, с фалшива усмивка на лице, прикриваща всички онези неизказани мисли. Знаех, че разкрия ли всичко, или ще остана неразбран, или ще ме помислят за луд. Всъщност бях убеден за второто...най-големият ми страх. Изгубя ли разсъдъка си, губя всичко. Това беше тайната за успех, която бях така сигурен, че съм открил. Няма да се разкрия пред никого. Да, това съм аз и това е маската, която чак сега свалих. 4:00. Вече бях стигнал почти до плажа. Имах си любимо място, хем близо до всичко, хем така далеч от всички. Слязох надолу по стръмната,тясна и мрачна улица, свършваща буквално в пясъка. Буната...мястото, където просто се изгубвах в себе си. Мястото, където с лекота можех да пренебрегна шума от крайбрежните барове и дискотеки и да потъна в размисли за всичко. Бях го споделял единствено с един от най-добрите си приятели. Той ме познаваше почти напълно и ме приемаше с всичките ми странности, но така и не оцени спокойството, което предлагаше това отдалечено от всякакви хора място. Затова отивах сам, най-вероятно изобщо не трябваше никой да знае къде може да ме открие. Дори и той. Милион звезди. Чувствах се като дете на бедно семейство, изправено пред празнична трапеза, пълна с лакомства, кое от кое по вкусни, чудейки се кое по-напред да опита. Обожавах, а и все още обожавам да се излежавам там, като че ли в центъра на собствената си вселена, взирайки се в безкрайността, опитвайки се да я разгадая. Милион звезди. Коя от коя по-красиви, някои по-нахални и блестящи ярко, други - по-потайни, скрити, срамежливи, мистично блещукащи и примамващо далечни. Ето ги и моите мисли, някъде там, измежду всичката красота на безкрайността и съвършенството, ето ме мен, изгубен. В такива моменти обичам да се връщам назад във времето, което винаги води до един и същ резултат. Всеки път осъзнавам, че най-щастливите и безгрижни години са вече зад гърба ми, почти няма нови неща, които да обгърна със същия ентусиазъм и желание, както правих преди. Беше просто тъжно. Затова обичах тези места, изпълнени с въпроси, притискащи съзнанието и мислите до ръба на възможностите им, а дори понякога и отвъд. Затова обичах и да спя, но никой не ме разбираше. В сънищата намирах своя собствена реалност, така различна от скучния и монотонен свят, в който живеех. Затова обичам да чета и да гледам филми, но дори и това не може да се сравни със силата на собственото ми въображение, отприщено в пълната си мощ. И отново мрак.
Лятото вече бавно започваше да отминава. Беше седнал на кой знае как изстиналия мрамор на една от метро станциитев очакване на Сам - име, което винаги си беше мислил, че може би щеше да отива повече на него. Забеляза го отдалеч - придвижващ се с вечно несигурната си походка, три четвърти изпокъсани сини дънки, черна тениска с червена щампа, която той не успя да разпознае и цигара в ръка.
-Как може да пушиш? - каза с леко отвращение и разочарование Ники. - Още не мога да те разбера... и бай дъ уей честита ти тениска.
-Мерси - отвърна леко гузно Сам и изхвърли с едно щракване на пръстите си полу изпушената цигара. -Е,тръгваме ли или чакаме някого?
-Нямам си идея - с леко лукава и крива усмивка отвърна Ник.
-Офф, с тези твои ПЛАНОВЕ .. пак ще стане като пр..
-Знаеш, че винаги е различно и всеки път е мега яко - прекъсна го Ник.
Нямаше как да се отрече. "Плановете" му бяха гениални, а гениалността им се криеше именно във факта, че никога нищо не се знаеше. Винаги бяха те двамата - това беше сигурно. Дали защото бяха еднакво луди или защото бяха най-добри приятели или може би затова бяха такива каквито са..? Никой не знаеше, но така си им беше добре. Последният път бяха излезли с колелетата сутринта и се върнаха привечер... три дена по-късно. За това време бяха обиколили някои от съседните и други - не толкова съседни села, като приключението им завърши с репликата " Дай да видим кой ще влезе най-дълбоко в морето без да падне ". Сам се разби още на брега, на около три метра от каквато и да е вода, но колелото на Ник беше тотално неизползваемо след като изкриви спиците в първите камъни, които срещна като пречка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар