Златната маска

Пияница.  Не. Трием го това.. Алкохолик. Така.. колекционер на психични отклонения. Добре.. Антисоциален тип. Мхммм...друго, друго.. ? А, да... хейтър, непукист, инат, всезнайко. За CV питахте, нали? А, не? Маските..да , да .

Както в живота на всеки истински мъж, така ДОРИ и в моя се е случвало веднъж..добре де, няколко пъти, да изпадна до такава степен в отчаяние, че да зарежа всичко антисоциално в мен и да се опитам да направя контакт със създание от женския пол. Дали защото наричам жените по този начин или защото съм социално неадекватен и чакам супермодел да ми почука на вратата, търсейки утеха в нехилитните ми ръце, абе..нещо ми куца в любовния живот. И „куца“ не точно като доктор Хаус, а по-скоро като поставянето му на диагноза до 29тата минута на епизода. Абе положението е страшно.

Но хайде по същество. 12ти февруари е. Вечер. Излизам с ясната мисъл, че ако днес някоя не ми върже...то няма кога. Скоро наближава Свети Валентин, а никой не иска да изглежда толкова жалък, че да си хваща валентинка или валентин на 13ти. Перфектното време. Е, окей, мааааалко е студено, малко имам замръзнало вино около устата и съвсем още пък по-малко ме интересува този факт. Ако ще стане нещо, ще стане. Тоест надали, но трябва пък да се пробва. Замисляли ли сте се къде подяволите може да се запознаете със свястно момиче или момче? Дискотека? Не, мерси. Веднъж пробвах. След около 10 минути повтаряне на:

-ЗДРАВЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЙ !

*повдигане на рамене и жест тип „Кво?“ *

- КАЗАХ ЗДРАСТИИИИИИ !

- КАКВО СИ КАЗАААЛ??

- КАКВО СЪМ КАКВОООО?

разбрах, че не това е мястото, на което ще се запозная с бъдещата си съпруга, особено след като в картинката са включени фактори като недотам замръзнали водки, вина и хм..какво ли още не около, този път, нейната уста и походката ѝ тип- Джак Спароу. Така...какво остава? Бар? Последният път, когато влязох в бар, беше пълно с мъже, толкова заблудени, колкото и мен. След поредното отваряне на входната врата и поредното посещение от поредния заблуден, мъжете в бара странно се сплотяват и започват да си разказват тъжни истории за барове на по бира, което някак не влияе добре на антисоциализма ми.

Нека разясня нещо...дали поради нечестото ми общуване с хора, алкохолизма ми или..абе, чели сте ми CV-то вече..думите рядко ми идват така бързо, както би ми се искало. Това директно отхвърля възможността за запознаване на улицата или в парк, или където и да е, включващо бързо измисляне на реплика. Последния път бутнах едно момиче вървящо пред мен по рамото, но не тип – извинявай-колко-е-часа?, а тип – спаринг.. нали знаете – 50% от силата си вложих в това бутане. След като си събра нещата от земята, ме изгледа въпросително. Викам си: Ето, това е моят момент! Вярно, не и помогнах да си вземе изпопадалите работи , но к‘во пък, спря се. Сега с теми за времето ли да почна..? Бях гледал прогнозата. Неподготвен не излизам. Да я питам как се казва ли? Ама аз първи ли да кажа как ми е името? И в един момент се усещам , че това си го мисля в продължение на около 10 минути. То се е съмнало вече, Великден е минал, Коледа също..бе страшна работа. По страшното е ако ми видите замисления поглед. Гледам като  бебе, насрало се за пръв път - мигове на потрес, почуда и на моменти - дори гордост от себе си преминават по лицето ми, повтаряйки се през трисекунден интервал. И това в рамките на няколко минути. Представете си гледката.

 Остава градският транспорт. Хем имам време за размисъл след като си набележа целта, хем ако не е в 94 или 280, можем и да се чуем като хората. Избрах си метрото като идеален превоз. От Сердика до Г.М. Димитров все ще имам време да се престраша. А и все млади хора. Е, тук-таме има някоя бабичка с торба на Била или Кауфланд пълна със специално подбрана за пиковия час селекция от чесън, разтекли се консерви копърка, праз лук и всякакви сирена – от миризливите естествено. На мен обаче ми е все тая. Отдавна живея в София, всички обонятелни рецептори отдавна са ми измрели. Дори повече и от на кореняк софиянците, защото все пак имам път към гарата от време на време. Набелязвам целта – слабо, високо момиче с къдраво-черна коса. С черно-къдрава коса? Забравих как се казва..много съм пиян..честно.

В днешно време още с приближаването е ясно дали ще стане или няма да стане. Толкова е ясно, че ако видиш, че няма да стане , можеш просто да подминеш човека и да се правиш, че отиваш нанякъде другаде. Мъча се да не забравям, че съм в метро и място за подобни грешки няма. Запътвам се към нея и .. дали от виното, не знам, но чак в последната секунда аз разбирам , че просто нямам никакъв шанс. Изведнъж, сякаш от нищото изскача ръка около кръста и...абе ръка ли е ? Бая е дебело за ръка..май е крак..проследявам нагоре..бицепс, още един бицепс?, рамо,гола глава..ясно. Естествено, явно врат не му е нужен.

 Казвам си „ карай“ и продължавам напред, сякаш това никога не се е случвало и голото му чело никога не бе отразявало сълзата в окото ми, пропила последната надежда на 12ти февруари.

- Хей.

Буквално заговорих първото срещнато момиче. Е, вярно, може би щеше да бие този пич на канадска, но хора...казвам ви, положението е страшно. Дори в Атакама не е такава суша. Леглото ми не е попивало аромата на женски парфюм от .. абе , няма значение..мирише на бира и то от доста време.

Последва махане на едната слушалка, после на другата, спиране на чалга ритмите и всичко това със странно очакваща усмивка.

- Моля? Не Ви чух?

*Моля? Кой казва моля за Бога? А и не са се обръщали към мен с Ви от .. никога?*

 Но всички знаем, че света на срещите, на влюбванията и на запознанствата е един голям бал с маски и нищо повече. Всеки слага златната си маска и се прави на това, което другите искат да видят. Един безкраен Хелоуийн. Тъпото е, че на някои хора, както на въпросното момиче например, адски много им прозират маските. Все едно са си пъхнали главите в надут кондом. Но какво да се прави... Атакама ХОРА, АТАКАМА. Играта е игра, за да се играе и такива ми ти глупости.

- Казах, че си много красива.

* А.., как го измислих само?! Не „бидон“, не „отвратителна“, КРАСИВА ! *

- Наистина ли?

* Не, подяволите, не си ли си виждала отражението във витрините на Мак Доналдс? *

- Абсолютно.

Усмихна се . А и как няма. Истинските предложения за нея щяха да завалят чак утре. Аз на практика съм и първият от .. от предния 13ти февруари насам.

След бързо обсъждане на интереси, главно от нейна страна, разбрах, че обича да ходи на фитнес всеки ден, пие диетична кола, слуша само качествена музика, живее до о̀рлов мост, мрази хора, които говорят неправилно и обожава футбол. Аз пък не успях да покажа психичните си отклонения, което е прогрес. Искал ли съм да излезем утре.

-Ами не.

И слязох. Само дето не слязох, защото „ Внимание вратите се затварят“ нещо ми беше убягнало и се затворих барабар с тях. Единият ми кец се беше заклещил между вече почти затворените врати, на които изобщо не бях обърнал внимание. Замислих се, че това е определено по-добрата алтернатива пред другата възможност – да си бях заклещил свободния край на презрамката на празната ми чанта, с която се преструвах на ученолюбив студент. Сега поне все още бях от правилната страна на вратата. Ентусиазмът ми бързо стихна щом видях разплаканото „леко закръглено“ момиче, което ме гледаше мълчаливо, каквото впрочем правеше и останалата част от вагона, която естествено чу "екзистенциалния" ни разговор, но за разлика от нея поне не хлипаше. Някъде измежду тези пет минути неудобство и петте последвали, в които тотално не ми пукаше, за разлика от всички тези хора, които ПРОДЪЛЖАВАХА да ме гледат настойчиво, осъзнах абсолютния абсурдизъм на двуличността. За пръв път се бях отвратил от нечия маска. При това златна. В интерес на истината никога не съм харесвал златото, така че да си ме гледат всички колкото си искат. Колкото и да е суха Атакама, аз си нося шише с вода. Все пак и от виното се дехидратира човек. А и тази раница за какво ми е иначе.

Ей, заклевам се, писна ми от маски... Ама всякакви. Писна ми от фон дьо мон дьо тени с по сто вида разцветки, от жени, приличащи на онези безизразни хора-статуи по центъра, мъчещи се да припечелят някой лев. Писна ми от високи токчета и от мъже с изскубани – тип – вечно-очудени вежди с буркани анаболи вместо бицепси и отделни бицепси над тях, от хора без вратове, прегърнали маскирани момичета и тем подобни. Следващия път, като някое не толкова идеално слабо момиче ме покани на среща в ресторант за бързо хранене и ми каже, че и тя си има проблеми, обаче от толкова водка вече не ги помни, аз пък ще и кажа:

- Перфектна си.

И този път поне ще го мисля.

Пък дано ми почука някога на вратата.. Знае ли човек?